Неочаквано мислите ми бяха прекъснати от един млад, плах монах, който дойде да ми съобщи, че гостът ми Мустафа Сахеер е пристигнал в манастира.
Отидох да посрещна Мустафа при портите и двамата занесохме в килията ми магнитометъра, който го бях помолил да вземе със себе си.
След като се озовахме сами в малката ми килия, Мустафа избърса потното си чело с края на джелабата си и ми се усмихна широко.
— Отдавна знаех, че си луд англичанин, но никога не съм предполагал, че си чак толкова луд. Наистина много приличаш на копт. Нямаше да мога да те позная.
— И ти много приличаш на фелах.
Досега бях виждал Мустафа облечен само в западни дрехи или в гащеризон. Въпреки етническата си принадлежност възпитаникът на Кеймбридж очевидно не се чувстваше комфортно в джелабата.
— Това поне е традиционното облекло на моя народ, докато ти… — За момент той се запъна и след това продължи: — Само ако знаеш какви неща трябваше да измислям, за да те извиня пред шефовете на компанията. Според тях ти си се побъркал от мъка. Добре че имаш такава безупречна репутация.
— Моля те, не ми задавай никакви въпроси — предупредих го аз. — Магнитометърът ми трябва само за един ден. Утре можеш да го вземеш обратно със себе си. Сигурен ли си, че никой не те проследи дотук?
— Да ме проследи? Не ставай смешен, кой би проследил човек, тръгнал през пустинята, за да присъства на погребението на леля си? Освен това аз съм съвсем незначителна фигура в цялата тази история. И такъв искам да си остана, за разлика от теб, който винаги искаш да бъдеш в центъра на събитията. Няма да задавам никакви въпроси, вече ти обещах. Така или иначе трябваше да те видя, защото имам чудесни новини.
При тези думи той затвори вратата на килията. Сега помещението се осветяваше само от слабата светлина, която се процеждаше през тясното прозорче.
— Данните от геофизичните изследвания са готови — продължи той.
— И?
— Потвърждават, че запасите са огромни, поне един милиард барела, почти цялото количество се намира в съседния участък.
Усетих, че оставам без дъх. Погледнах Мустафа, не можех да продумам. Сега можех да мисля единствено за астрариума. Струваше ми се, че в момента си играеше игрички с мен, разкриваше ми едно огромно богатство и в същото време, поне на теория, ми оставаха само пет дена живот. Богатство и смърт. Или може би ме насочваше нанякъде, като ме караше да се върна на нефтеното находище. Ако се оставех на астрариума да ме води, дали нямаше по този начин да получа всички отговори? В главата ми започна да се оформя една все още неясна идея.
Мустафа разбра погрешно мълчанието ми и сложи ръка на рамото ми.
— Разбирам противоречивите ти чувства, братко. Тази сутрин вестниците писаха за банкрута на „Гео Консалтънси“. Но ние с теб сме късметлии, щастието ни се усмихна два пъти.
Хвърлих изпитателен поглед към него. Възможно ли бе да знаеше нещо за астрариума?
— Какво искаш да кажеш? — не успях да прикрия параноята в гласа си.
Мустафа се засегна и се отдръпна.
— Моля те, Оливър, с теб сме партньори, нали така?
Протегнах ръка, за да го успокоя.
— Извинявай. Напоследък ми е трудно да се доверя на когото и да било. Разкажи ми за новото находище. Тази новина наистина ме интересува.
— Първо разговарях с някои приятели в министерството. Правителството ще ни даде разрешение да разработим терена срещу съвсем приемлив процент. Ние можем да изберем компанията, стига да успеем да осигурим финансирането. Второ, намерих инвеститор, частно лице, което не иска пряко да се намесва в работата, но е готово да финансира дейността ни.