Чух какво ми казваше, но никак не бях убеден в това. Изведнъж отново се сетих за нефтеното находище. Имах чувството, че астрариумът ме води натам, но може би имаше нещо още по-значимо. Нефтеното находище се бе появило в резултат на същото земетресение, което бе разместило пясъците в пустинята. Може би от мен се очакваше да затворя последната брънка във веригата, да занеса астрариума в Абу Рудиз и да го заровя в дълбините на времето, откъдето се бе появил. Мисълта да го закопая в пясъците изведнъж ми се стори ужасно логична, дори привлекателна. Какво щеше да стане, ако оставех астрариума там?
— Слушай, дойдох тук поради съвсем друга причина. Източникът ми се оказа съвсем достоверен. Тръгнала съм към тайната среща на високо ниво, за която ти говорех. — Думите на Рейчъл сякаш увиснаха в неподвижния въздух. — Това е голям пробив. Събитието на века е, трябва непременно да присъствам.
— За какво става въпрос?
Рейчъл се огледа наоколо и заговори почти шепнешком:
— Помолиха ме да присъствам на тайна среща между Садат и Бегин и да я отразя за поколенията. — Тя отново се огледа наоколо. — Ще се състои в Порт Тауфик след няколко дни. Реших да се отбия при теб по пътя си за натам. Има слухове, че Садат лично ще посети Кнесета, ако първата среща мине добре. — Говореше много развълнувано, въпреки че шепнеше. — Това означава мир, Оливър. Мир. Може би Египет най-после е поел по този път.
Отново имах чувството, че всички скорошни събития са свързани помежду си и се срещат в една точка. Стана ми ясно защо Маджид правеше такива отчаяни опити да се сдобие с астрариума и да съсредоточи вниманието си върху слабите страни на Египет. Един силен Египет би означавал край на опитите му да дойде на власт. Посещението на Садат в израелския парламент, събитие без прецеденти в историята, би означавало край на политическите му амбиции.
— Сериозно ли говориш — Садат в Кнесета? Осъзнаваш ли, че това е абсолютно революционна идея? Нито Сирия, нито Саудитска Арабия биха приели спокойно такова посещение.
— Казвам ти, че това ще се случи и аз лично ще присъствам на събитието. От петнайсет години чакам такава възможност. Петнайсет години, Оливър.
— Работила си здраво за това. Заслужаваш го.
— Наистина е така.
Рейчъл ми се усмихна, лицето й беше озарено от емоция, която ми беше непозната и въпреки това не ми беше чужда. Ентусиазмът и смелостта й бяха заразителни и аз се радвах, че в този момент е до мен. Беше егоистично от моя страна, но осъзнах, че имах нужда от нея, ако искам да осъществя плана си.
— С какво ще пътуваш до Порт Тауфик? Утре заминавам с Мустафа за „Абу Рудиз“, за да огледам едно многообещаващо нефтено находище. От там не е далече до Порт Тауфик. Искаш ли да пътуваш с нас? — предложих й аз.
— Безопасно ли е?
— Мустафа е експерт по шофирането по черни пътища и преодоляването на военни патрули. Докато стигнем до лагера, вече ще се е стъмнило, а и никой не ме очаква.
— Добре, съгласна съм.
Прегърнах я и изведнъж задачата ми не ми се стори толкова ужасна. Някъде от сенките се чу прокашляне и се появи момчето, което бе взело писмото ми до Мустафа. Двамата с Рейчъл се отделихме един от друг с усмивка.
— Ще тръгнем рано, към пет часа — предупредих я аз.
— Ще ви чакам.
Останах загледан в Рейчъл и момчето, които се отправиха към селото зад манастирските стени.
40
Вляво от нас се простираше Средиземно море — гладко, светлосиньо и безкрайно, място, където много би ми се искало да можех да избягам. Надясно от нас беше пустинята. Крайбрежният път, по който се движехме, бе разделителната линия. Между черния път и плажната ивица се намираха вилите, в които богаташите отсядаха, но по това време на годината бяха празни. Белият пясък и шубраците се простираха до самото море. Красотата на този древен пуст свят бе наистина поразителна.
Мустафа, който караше джипа на компанията, се опитваше да избегне множеството дупки и камъни по пътя. Аз подскачах на седалката до него, все още бях с расото на коптски монах и слънчеви очила. Рейчъл се бе настанила на задната седалка, а оборудването беше до нея. Бяхме странна група, но не исках да поемам риска някой да ме разпознае. Мустафа бе проявил изключителна дипломатичност и не ми бе задал никакви въпроси, но усещах, че стресът започва да оказва влияние и върху него. Бяхме тръгнали по заобиколни пътища към Исмаилия, след това прекосихме Суецкия канал и се насочихме към Порт Тауфик, но напрежението в района беше голямо и Мустафа през цялото време се безпокоеше да не ни спре военен патрул. Носеха се слухове за сблъсъци с израелската армия, а по другите граници е било забелязано придвижване на армиите на Либия и Судан. Въпреки това бях убеден, че нищо лошо няма да ни се случи. По време на пътуването ни до този момент бяхме видели само няколко селяни, два танкера и един туристически автобус.