Астрариумът беше скрит в раницата ми под задната седалка. Оставаха по-малко от три дни до датата на смъртта ми и аз все повече осъзнавах, че отиването до нефтеното находище е изключително рисковано. Ако не успеех да науча още нещо за астрариума, то щях да пропилея напразно един безценен ден.
Пътят зави покрай пясъчна дюна и ние се озовахме право пред военен патрул. Един от войниците изтича напред и ни направи знак да спрем. Когато наближихме, видяхме военен танк, полускрит зад няколко палмови дървета.
— А сега какво ще правим, приятелю? — попита мрачно Мустафа, докато паркираше в сянката.
— Ти си шофьорът, караш ме при едно коптско семейство, чийто син е на смъртно легло — импровизирах аз. — Рейчъл е американска мисионерка и работи за църквата. Ясно ли е, Рейчъл?
Тя кимна нервно, а аз се обърнах към Мустафа:
— Ще успееш ли да се справиш?
Забелязах, че е стиснал здраво волана.
— Това е за последен път, разбра ли ме, Оливър? — Гласът му звучеше напрегнато. — Вече ми омръзна да играя игрички. До този момент не ти задавах никакви въпроси, но дори моето търпение си има граници.
Войникът беше вече съвсем близо до нас. Докоснах ръката на Мустафа окуражително.
— Благодаря ти, приятелю.
Той ми хвърли един поглед, слезе от джипа и започна усмихнато да разговаря с войника. После постави ръка върху рамото му, за да го отдалечи от колата и така да предотврати евентуалното й обискиране. Строгото изражение на младия войник показваше, че много-много не вярва на историята, която Мустафа му разправяше. За мой ужас той извика другите двама военни, които се бяха подпрели на танка и ни наблюдаваха. Те изгасиха цигарите си и бавно стъпка се приближиха към нас.
Единият от тях, офицерът, обиколи около джипа и огледа Рейчъл и мен през прозореца. И двамата стояхме, вперили погледи право пред себе си.
Спря пред моята врата и усетих как сърцето ми блъска в гърлото. Опитах се да изглеждам съвсем спокоен. Изведнъж той отвори вратата.
— Излизай! — нареди ми на арабски.
С облекчение установих, че ме бе взел за местен човек.
— От кой манастир си? — попита той.
— От манастира „Свети Паисий Велики“, Деир Ал Анба — отвърнах аз, молейки се да не долови английския ми акцент.
Приближи се до мен и се загледа в лицето ми. Забелязах, че на врата му проблясваше тънко златно синджирче. Дали на него не висеше кръст?
— Работя с отец Мина в библиотеката — продължих да обяснявам, надявах се предположението ми да се окаже вярно.
Офицерът се усмихна едва забележимо, след това се наведе напред така, че останалите да не могат да го чуят:
— Отец Мина ме е кръстил.
След това се обърна към останалите и им нареди:
— Пуснете ги да вървят!
Двамата войници и Мустафа се обърнаха и го изгледаха изненадано.
— Но, сър… — обади се по-младият войник.
— Казвам ви, не представляват интерес за нас. Пуснете джипа да мине!
Иззад танка се появи четвърти военен, но преди да започнат да спорят помежду си, двамата с Мустафа скочихме в джипа и потеглихме. Следващите няколко километра пътувахме в пълно мълчание. Чух как Рейчъл облекчено въздъхна.
Когато бяхме изминали вече доста път и танкът не се виждаше, Мустафа спря колата и се обърна към мен. Изражението му беше съвсем сериозно.
— Това нещо трябва да престане, Оливър. Съжалявам, че имаш неприятности, но ако имаш сериозно намерение да се захванем с новото нефтено находище, трябва да съм сигурен, че всичко ще бъде наред. Разбра ли ме?
— Само още няколко дена, Мустафа, и после ти обещавам, че всичко ще си бъде нормално.
— Нормално ли? Какво значи нормално? Току-що за малко да ни арестуват!
Той натисна газта и ние се понесохме като луди по черния път през пустинята.
— Нали човекът ни пусна. Успокой се, Мустафа, караш като луд. Ще ни избиеш! — викнах аз и сложих ръка на волана.
Той намали малко и после се обърна към мен. Никога не го бях виждал толкова мрачен.