— Но тук няма следи от човешка дейност, все едно сме в зората на човечеството. Дори можеш да си помислиш, че времето не се движи по права линия.
— Може и така да е — отвърнах аз и за момент дори си повярвах.
— Оливър, наистина ли вярваш, че като погреба астрариума, унищожи и въздействието му?
— Имам усещането, че той самият е отговорен за появата на това нефтено поле. Нали си спомняш, „небесната кутия“, която може да придвижва земята, морето и небето. Може изобщо да не съм прав, но си помислих, че е възможно тук, в пустинята, да е истинското му място. Тук той ще намери покой и силата му ще изчезне. Но вече не съм така сигурен. Вече ми се губи логиката на това мое решение. Дано съм прав, иначе ще се наложи да ми напишеш некролога.
Над долината се понесе лек вятър, предвестник на настъпващата нощ.
— Да се връщаме, преди да се е стъмнило — извика Мустафа.
Стоеше до джипа и беше започнал да събира оборудването. Изтръсках пясъка от ръцете си и изтичах да му помогна.
Беше вече тъмно, когато пазачите отвориха големите метални порти и ни пуснаха да влезем в лагера „Абу Рудиз“. В далечината се виждаха пламъците от сондажните помпи, приличащи на жълти петна на фона на блестящо черно огледало. Почувствах се по-добре, бях на собствен терен и контролирах нещата. Паркирах джипа пред моето бунгало и изскочих навън. Около мен беше познатият ми лагер. От радиото в съседното бунгало се носеше дискомузика, въздухът бе изпълнен със специфичната миризма на горящ нефт. Тежък мирис се носеше от резервоарите, в които се утаяваше калта. Това бяха типичните миризми на всяко нефтено находище. Рейчъл пое въздух и направи гримаса. Засмях се, като видях реакцията й.
— Условията тук са твърде спартански, но сигурно си свикнала с това. Другото неудобство е, че ще трябва да спиш в едно бунгало с мен.
Зад нас Мустафа силно се изсмя.
— Колко дни още ти дава астрариумът? — попита Рейчъл.
— Още два, ако броим от утре сутрин. Но всичко свърши, не си ли спомняш? Астрариумът е погребан — усмихнах се аз, но в гласа ми имаше известна тревога.
Рейчъл лежеше в леглото, а аз се бях опънал на малката кушетка до стената.
— Веднъж се влюбих в един мъж, а три дни по-късно бе убит от пехотна мина.
— Рейчъл, никак не ми помагаш с тези приказки.
Отворих една бира и хвърлих капачката и отварачката на пода, след това с изненада забелязах, че те се плъзнаха по пода, преминаха през цялата стая и се залепиха за стола в ъгъла. В същия момент токът угасна и ние потънахме в пълен мрак. Вратата се отвори и се видя само пустинната местност и блестящите на хоризонта жълти пламъци на сондажните кули. Рейчъл изпищя. Скочих от кушетката и изтичах към вратата, помислих си, че отново става земетресение. Рейчъл, само по бикини и фланелка, трепереше до мен.
— Какво беше това? — попита тя.
— Мисля, че още един земен трус. Разместване на тектоничните плочи… Господи, не съм сигурен.
Един метален пепелник започна да се плъзга по пода отначало бавно, а после, когато доближи до стола, все по-бързо.
— Какво значи това „не съм сигурен“? Ти си геофизикът. Трябва да знаеш.
Рейчъл дръпна покривката на леглото и се зави, беше ужасена.
Намерих едно фенерче, включих го и го оставих на страничната маса, след това се опитах да затворя вратата. Не можех да я помръдна.
— Заклещила се е някак си.
— Просто я затвори.
Но металната дръжка на вратата сякаш бе обладана от невидима сила, докато аз се мъчех да затворя вратата, тя ме дърпаше в обратна посока.
Хвърлих поглед в мрачната стая и забелязах, че фенерчето е осветило стола, върху който имаше нещо, което преди малко не беше там. За момент сянката над него ми заприлича на профила на жена — Банафрит. Настръхнах, обзе ме неконтролируем страх. Събрах цялата си смелост и се вгледах по-внимателно.
За моя най-голяма изненада видях, че върху стола е прашната ми раница. Взех я и изтръсках от нея червеникавия пясък. Беше тежка, а отвътре се чуваше шумът на въртящите се магнити.
Бавно извадих от нея астрариума, който блестеше в тъмнината и го поставих върху масата. Металните предмети в стаята започнаха да се придвижват.
— Какво става тук? — попита Рейчъл с ужас в очите. — Нали го беше погребал?
Дългите сенки на движещите се метални предмети пълзяха като призраци по стените на стаята. Бях ужасен, изгубих всякаква ориентация.