— Астрариумът има физически свойства, които не мога да разбера. Магнетизмът е едно от тях. Освен това магнитното му поле се усилва непрекъснато.
Опитвах се да говоря разумно, за да успокоя и Рейчъл, и себе си.
— Но как се озова тук, в бунгалото?
— Нямам представа.
Отпуснах се тежко върху стола, без да откъсвам поглед от механизма. Прехвърлях си наум всички подробности от изминалия следобед. Дупката, която бях изкопал, беше достатъчно дълбока. Никой не бе присъствал на това заравяне, поне доколкото можех да си спомня. Мустафа през цялото време беше от другата страна на хребета. Възможно ли беше овчарят да е видял закопаването на астрариума, след това да го е изровил и донесъл в лагера? Но защо би направил това?
Отчаяно се мъчех да намеря някакво рационално обяснение, дори не смеех да обмисля ужасяващата възможност астрариумът сам да е излязъл от земята и да ме е открил.
— Е, добре, вече наистина вярвам в него.
Гласът на Рейчъл прекъсна мислите ми. Погледнах към нея и съзрях в очите й истински ужас. Оставих астрариума на масата и се опитах да измисля нещо окуражаващо. Нещо реално, което да разсее страховете ни.
Не успях да измисля нищо.
Вратата се затвори с трясък и фенерчето примигна. След това загасна, батерията се бе изтощила. Рейчъл проплака. Намерих с опипване чекмеджето на нощното шкафче, извадих от него кибрит и свещ и я запалих.
— Изабела знаеше кога ще умре — заговорих аз. — Това е истинската причина, поради която така отчаяно се опитваше да открие астрариума. Надяваше се, че той ще промени датата на смъртта й. Човек може да си помисли, че е станало в резултат на самовнушение, но тя се удави точно на датата, която й бе предрекъл Ахмос Хафре. Може би щеше да успее да я избегне, ако бе открила астрариума навреме. Може би аз можех да я спася, но не знаех как.
Не можех да погледна Рейчъл в очите. Една голяма нощна пеперуда се блъсна в прозореца. И двамата се стреснахме, после се разсмяхме нервно.
41
Лежах, загледан в тавана на стаята. Рейчъл спеше свита в леглото и лекичко похъркваше. Завиждах й за лекотата, с която бе успяла да заспи. Предполагам, че беше напълно изтощена. Мислите в главата ми се гонеха като луди. Опитвах се да реша какво да предприема, след като астрариумът се е върнал при мен. Очевидно не можех да го унищожа, а освен това носех отговорността да не попадне в ръцете на врага. Отново изпитах огромна нужда от мъдростта и напътствията на Изабела. Не можех да си намеря място и станах от леглото.
Писъкът на птица прекъсна мислите ми. Чух го отново — ке-ке-ке… това беше жалният вик на ястреба врабчар. Облякох се съвсем тихо, за да не събудя Рейчъл, и излязох в нощта.
Около лампите се въртяха облаци насекоми и нощни пеперуди. На изток хоризонтът бе започнал да просветлява. Викът на ястреба врабчар прозвуча някъде високо над главата ми. Вдигнах поглед към небето, но не видях нищо. Седнах на дървеното стъпало пред бунгалото и се загледах в звездите. Те бяха толкова ясни, че си представих как блестящият космос се крие зад завесата на нощта.
— Изабела… Изабела…
Това беше призив на един самотен човек. Как се разговаря с духове? Изкашлях се.
— Покажи ми как да спра механизма… как да се спася…
Думите ми прозвучаха почти като молитва.
В този момент усетих, че някой ме наблюдава, като че ли нечий поглед се бе забил в тила ми. Извърнах се съвсем бавно към светлината, която близката лампа хвърляше около себе си. Две жълти очи се бяха вперили в мен. Замръзнах на мястото си. Сигурно беше чакал или хиена. Тялото на животното се криеше в сянката. Погледите ни се срещнаха за част от секундата, но гонен от страха си, имах чувството, че това продължи безкрайно дълго.
Звярът се раздвижи и приклекна на задните си лапи, сякаш се готвеше да скочи върху мен. В уплахата си грабнах няколко камъка и ги хвърлих срещу него. Животното се обърна и със скок изчезна в просветляващата нощ. Успях да зърна светлокафявата му козина и дългите крака, след това съвсем ясно видях раздвоената опашка, която помете пясъка след себе си.
На следващата сутрин Рейчъл с неохота се приготви за тръгване.
— Не искам да те оставям с това — каза тя и безпомощно посочи към астрариума, — но се налага.
Мустафа беше уредил да пътува заедно с един инженер до Порт Тауфик, където щеше да се присъедини към кортежа на президента Садат, за да присъства на историческото събитие. Тя ме прегърна набързо и аз едва успях да устоя на желанието си да я задържа и да я помоля да остане при мен, за да ми помогне. В този момент имах чувството, че тя е последната ми надежда, единствената ми връзка с реалността. Чувствах се безкрайно самотен, докато я наблюдавах как се качва в колата и потегля.