Малко по-късно отидох с колата на мястото, където бях заровил астрариума. Вече бе обяд, когато стигнах до дюната. Слънцето препичаше, горещината ме блъскаше в очите и пресушаваше устата и ноздрите ми. Започнах да се изкачвам по хребета, опитах се да разсея страха си, че ще открия нещо необичайно, представяйки си земната структура, по която се движех. Мисълта за черното злато под краката ми подейства успокоително. Въпреки това не се чувствах особено добре и когато достигнах до зейналата дупка, в която предишния ден бях заровил раницата с астрариума, цялото ми тяло пулсираше в такт със сърцето.
Около дупката имаше разхвърляни камъчета, като че ли този или това, което бе изкопало астрариума, отчаяно е бързало за някъде. Коленичих. По ръба на празния гроб се виждаха следите от птичи крака, без съмнение следи от ястреб врабчар. Вдигнах поглед към небето. Приличаше на огромна синя бездна.
Когато се върнах в лагера, бунгалото беше празно и според астрариума ми оставаха само два дена живот.
По-късно през деня отново се преоблякох като коптски монах и двамата с Мустафа заминахме за квартирата, която бе наел в Александрия. Знаех, че се връщам право в леговището на лъва и че има голяма вероятност Мосри да ме причака. Но като се имаше предвид развитието на политическите събития и вероятността да ми остават само двайсет и четири часа живот, трябваше да предприема нещо, за да предизвикам открит сблъсък, а това нямаше как да се случи, ако продължавах да се крия в пустинята.
Пътуването ни отне около дванайсет часа и ние пристигнахме в Александрия на зазоряване. Срещата ни с господин Именанд беше насрочена за същата сутрин. Ако се съдеше по кукуригането на петлите и рева на магаретата, които чувах докато наближавахме квартирата, тя сигурно се намираше някъде близо до пазара за животни.
Апартаментът в неокласически стил бе видял и по-добри времена. Беше обзаведен кичозно, в стил имитация на Луи XVI. Приличаше на квартира, която някой правителствен чиновник би наел за метресата си. Мустафа ме убеди, че можем да прекараме целия ден тук, след което щеше да ме откара в Уади ел-Натрун. Не му бях съобщил, че може би няма да се наложи да изминем пътя обратно.
В девет часа четиримата се събрахме около дългата стъклена маса. Над главите ни висеше огромен сребристочерен полилей. Господин Уалиф, представителят на Египетската правителствена петролна агенция, бе седнал срещу нас с Мустафа, вперил поглед в таблиците и картите, които моят помощник му бе предоставил. Той бе изключително слаб мъж на около шейсет години, с плоско лице, покрито с огромен брой лунички. Не бе споменал нищо за поверителния характер на срещата, но това не ме изненада особено много. Уалиф беше известен с две неща — дискретността си и потайните сделки, които уреждаше. Неговото одобрение беше изключително важно, ако искахме да подпишем договор и да получим лиценз.
От другата страна на масата беше седнал господин Еминитес, който представляваше господин Именанд. Той беше йорданец, нисък на ръст и облечен в светлосиня джелаба, под която се подаваха яката на ризата и скъпата му вратовръзка. Носеше огромни очила с плътни черни рамки. В началото се държеше дружелюбно към нас, но отношението му се промени, когато настоях да получа обяснение защо господин Именанд не присъства лично. Настойчивостта ми шокира любезните ни събеседници, но след като Мустафа прошепна нещо в ухото на господин Еминитес, той ме увери, че господин Именанд ще се присъедини към нас по-късно, но засега трябва да започнем без него. Всичко това не ми подейства особено окуражаващо.
Уалиф се прокашля:
— И така, господин Уорнок, както разбирам, вие заедно с Мустафа Сахеер, в партньорство с господин Именанд, искате да вземете терена на концесия за първоначален проучвателен период от три години, последван от двайсет и пет годишен период на експлоатация при стандартни условия. Това означава, че ще изплащате годишна такса за ползване на земята, както е упоменато в приложение четири, производствени бонуси, според приложение пет, държавни такси, определени в приложение шест и ще отделяте част от продукцията, според приложение седем. Както разбирам, вече е постигнато съгласие по първоначалната работна програма.