— Наистина ли? — каза го толкова искрено, че се почувствах обезоръжен.
— Заклевам се в живота си, с ръка върху моето дълбоко прагматично сърце.
Изабела се усмихна. След това допи питието си и се приближи до мен.
— Говори се, че преди много години в ръцете на Ахмос Хафре е попаднало писмо на Сонини де Манонкур, природоизпитател, който е пътувал с Наполеоновите войски. В писмото си пишел, че до него е достигнала информация, че корабът, на който е пътувала Клеопатра при завръщането си от битката при Акциум, е потънал в залива на Александрия. На борда на този кораб се е намирал един известен астрариум. Един ден ще открия този астрариум, убедена съм в това. Длъжна съм да го направя.
Поколеба се дали да не ми каже още нещо, нещо, очевидно изключително важно. В следващия момент обаче се натъжи и се замисли. И днес си спомням колко напрегната беше в онзи момент. Тясното й триъгълно лице изглеждаше толкова уязвимо, че за своя най-голяма изненада осъзнах, че още в същия момент пожелах да я закрилям, чувство, което само подхранваше страстта ми.
— Ще прекараме ли нощта заедно?
Едва успях да чуя отговора й, заглушен от данданията на празнуващите в бара хора. Седях там, обладан от силно желание, но поради ниското си самочувствие реших, че не съм чул правилно отговора й. Същата нощ, след като правихме любов, Изабела ми разказа, че Ахмос Хафре е настоял да й направи астрологическа карта, в която е предрекъл датата на смъртта й. Вбесен от нелепостта на такова действие, седнах в леглото и се опитах да я убедя, че всичко това е глупаво суеверие. Не успях да го направя. Оженихме се три месеца по-късно.
Вперих поглед в мътните води и не можех да повярвам, че наистина стигнахме дотук, а Изабела вече е в края на своето дълго търсене.
Мислите ми бяха прекъснати от вика на Джамал — въжето се клатеше. Възможно ли беше наистина да го е открила? Въпреки цялата ми резервираност усещах, че ме обхваща същият ентусиазъм, който Фахир беше проявил преди малко. Ако наистина бяха открили астрариума, то ставахме свидетели на повратен момент в историята. Дръпнах въжето и дадох сигнал на Изабела, че съм готов, в отговор тя го разклати няколко пъти. Прикрепих цилиндъра посредством металната му кука и го спуснах във водата. Той изчезна за секунди и започна да се спуска към гмуркачите, които го очакваха.
Джамал извади от джоба на джинсите си един измачкан пакет „Лъки Страйк“ и предложи на мен и на Омар да запалим. Бях спрял да пуша преди година, защото установих, че пушенето вреди на обонянието ми, което беше изключително важно при откриването на нефт. Но онази сутрин запалих цигара.
— А сега ще чакаме — заяви Джамал замислено и си затананика „Да останеш жив“ на „Би Джийз“, докато Омар стоеше, вперил поглед в хоризонта.
С Джамал разменихме погледи. Като че ли мислите ни се носеха във въздуха заедно с цигарения дим и двамата споделяхме една и съща скрита тревога — ами ако ни хванат?
Изведнъж до нас се появи моторница и се отправи нанякъде. Стреснах се, стомахът ми се сви и вътрешно се подготвих за среща с бреговата охрана. Но Омар скочи и започна да маха с ръка. Един от мъжете му махна в отговор и моторницата продължи по пътя си.
Като видя изражението ми, Омар се усмихна.
— Не се безпокой, този ми е приятел. Освен това ние не крием нищо.
Останах с неприятното усещане, че тревогата ми му доставя удоволствие.
Точно в този момент над главите ни се появи ято гълъби. Двамата мъже вдигнаха погледи към летящите птици.
Джамал изруга под носа си и се загледа към брега.
— Това никак не е добре — измърмори.
— Лошо предзнаменование — потвърди Омар мрачно, като продължаваше да наблюдава движението на птиците.
— Но това са просто гълъби — възразих аз, чудейки се какво ги тревожи.
— Погледни, приятелю — каза Джамал и посочи с ръка, — това са птици, които живеят на сушата, а сега се отдалечават от нея.
— Може би летят към някой остров.
— Какъв остров? Тук няма острови, само Кипър, но той е прекалено далече и гълъбите не могат да стигнат дотам. Не, нещо не е наред. Може би отново ще има буря, а може и да е нещо още по-страшно.
Изпитах огромно облекчение, когато Изабела и Фахир се появиха на повърхността сред облак от сребърни мехурчета. Изабела свали маската си и тогава видях триумфа, изписан на лицето й.
— Открихме го, Оливър! Не е ли страхотно? Открихме го! Спуснахме цилиндъра и го вкарахме в пясъка около него, сега остава само да го изтеглим! Наистина открих астрариума!