Амилия се протегна и извади запалката от джоба на ризата на Фахир. Запали я и прокара пламъка по металната повърхност. Сграбчих я за ръката, бях напълно шокиран.
— Надявам се, че знаеш какво правиш.
Тя се усмихна и се освободи от ръката ми.
— Мили боже, разбира се, че не знам. Всичко е десет процента факти и деветдесет процента интуиция. Но пламъкът не може да увреди пластината.
Металната повърхност потъмня и върху нея се изписаха линиите на друга карта. Чух как Амилия рязко си пое дъх. Веднага разпознахме очертанията на Нил, които напомняха на тънките клонки на дърво. В най-долната част беше Асуан. Древният град Мемфис се намираше в горния край. Градовете Луксор и Тива бяха по средата, изобразени с малки светли точки. В метала беше гравиран път, който тръгваше от Александрия, минаваше покрай морския бряг, стигаше до Марса Матрух, след това завиваше навътре в сушата на югозапад, близо до либийската граница.
Амилия кимна няколко пъти. Видях, че очите й се премрежиха.
— Значи наистина е бил убит — промърмори тя. — Това е истинската карта. Предполагам, че е била добавена по-късно, след убийството на Нектанебо. На нея е отбелязан пътят, по който е била пренесена мумията на фараона, преди да бъде положена в тайната гробница. Убийците му никога не биха оставили трупа му непогребан без подходяща церемония. Опасността да разгневят боговете би била твърде голяма. Оливър, най-после разкрихме загадката около изчезването на Нектанебо.
— И как ще ми помогне на мен тази карта?
— Твоята задача е да върнеш астрариума на законния му притежател, да го поставиш в ръцете на мумията на Нектанебо. Душата на астрариума ще се слее с душата на Нектанебо и устройството ще престане да функционира, може би дори ще престане да съществува. Това не само е единствената надежда за благоденствието на Египет, това е и твоята единствена надежда за спасение.
Взрях се в малката карта, покрита със сажди. Изглеждаше ми изключително крехка, като сребърна гравюра на една невъзможна мечта. Все още ми беше трудно да повярвам напълно в мощта на астрариума, но вече бях в плен на магията на стрелката, показваща датата на смъртта ми, с нейното бавно и неумолимо движение напред. И както отбелязах с горчивина, неверието ми до този момент не ме беше предпазило от това да се замеся в събитията. Като оставим настрана моите колебания, беше съвсем ясно, че Амилия вярваше, че попаднал в неподходящи ръце, астрариумът може да причини огромни злини, а и аз вече нямах какво да губя, ако й се доверя. Това беше пресметнат риск, ако се придържах към плана, можех да успея да спра механизма, а можеше и да не се получи. Според астрариума ми оставаха само няколко часа живот.
— Ако проследим тази карта — продължи Амилия, — става ясно, че мумията на Нектанебо се намира някъде в оазиса Сива, близо до границата с Либия. Надписите не описват само пътя на мумията на фараона, те също така ни водят през дванайсетте фази на пътуването към задгробния свят.
Вдигнах учудено вежди и погледнах към Фахир. Той видя изражението ми, загаси цигарата си и каза:
— Египет е пълен с тайни, приятелю. Тук границата между одушевеното и неодушевеното не е същата като на запад. Нашата земя има своите собствени призраци и това съвсем не е нещо ново.
— Ако се съглася да тръгна, ще дойдеш ли с мен? — попитах аз.
Фахир погледна към Амилия, която отговори вместо него:
— Фахир трябва да замине, за да изпълни друга не по-малко важна мисия. Аз ще бъда твоят водач и пазител.
Фахир сложи ръка на рамото ми, за да ме успокои.
— Тя познава района по-добре от всеки от нас, а колкото и странно да ти звучи, е доста по-добър войник от мен.
Сигурно съм изглеждал твърде неспокоен, но Амилия не ми обърна никакво внимание. Вместо това внимателно върна основата на механизма на мястото й.