Ами баща ми и Гарет, щях ли да ги видя отново? Погледнах часовника. Бях тук вече повече от час, един безценен час от малкото, които вероятно ми оставаха да изживея.
— Какво ще загубя, ако откажа да тръгна? — попитах аз.
— Нищо друго, освен живота си, ако вярваш на предсказанието или ако вярваш на Мосри.
Фахир посочи към телевизора. В момента показваха кортежа на Садат, който преминаваше границата при Синай и навлизаше в пустинята. Рейчъл също пътуваше с този кортеж.
— Има още нещо, което трябва да знаеш — продължи Фахир. — Подозираме, че Мосри знае всички подробности за тайната среща между Садат и Бегин, знае дори часа, в който ще се срещнат. Принц Маджид се нуждае от астрариума точно в този момент, Оливър. Той иска да унищожи всички възможности за постигане на съгласие.
Амилия сложи ръката си върху моята.
— Тръгваме след час.
45
Шейхът беше облечен в традиционна раирана берберска джелаба и седеше с кръстосани крака върху килима, постлан на пода на кирпичената къща. Изглеждаше около седемдесетгодишен и по едната му буза, та чак до носа му, имаше голям зигзаговиден белег. Той спря по средата на изречението, погледна ме пренебрежително и отново се обърна към Амилия, с която разговаряше още от момента, в който пристигнахме в древното селище Сива. И двамата говореха на диалект, който ми беше непознат. От време на време долавях думата „сестро“, която ме караше да се замисля каква точно е връзката помежду им.
Отпих от черния чай, който ми бяха донесли. Вкусът му бе силно подправен със сироп от рози. Зачаках Амилия да ми обясни какво точно се случва в момента. Най-после тя ми обърна внимание:
— Шейх Сюлейман е бербер, той е мой стар приятел. Тази общност живее тук от 10 000 години преди Христа. Те, както и няколко търговци бедуини, са единствените хора, които постоянно живеят в Сива.
Шейхът каза нещо и двамата се разсмяха.
— Каза ми много да внимаваш, когато се разхождаш сред берачите на фурми — обясни Амилия.
Бях объркан и очевидно ми бе проличало.
— Има един древен закон, според който берачите на фурми, а те са само мъже, трябва да останат девствени до четирийсетата си година. Той смята, че сините ти очи могат да им завъртят главите.
Почувствах се леко обиден, погледнах към шейха, а той ми се подсмихна.
— Не трябва ли вече да тръгваме? — попитах Амилия.
Усещах тежестта на астрариума в раницата си и през цялото време чувах тиктакането на огромния електронен часовник, който изглеждаше някак не на място до богато украсеното наргиле. Времето ми изтичаше. Сърцето ми се свиваше всеки път, когато погледът ми се спираше върху стрелките на часовника, които бавно се придвижваха.
Амилия постави ръката си на коляното ми.
— Търпение. Шейхът има за нас подарък, който трябва да вземем със себе си.
Шейхът кимна, след това се изправи и напусна стаята.
— Защо непрекъснато те нарича „сестро“? — не се сдържах да попитам.
— Защото наистина съм му сестра — каза Амилия и се приближи до малкия шкаф, поставен в една ниша. — Това някога принадлежеше на съпруга ми.
Отвори шкафа, извади отвътре снимка и ми я показа. Пред едно езеро, заобиколено от палми, бе застанала млада жена в камуфлажна униформа, а до нея стоеше млад бербер с пушка в ръка. Усмихваха се към обектива, а той бе обгърнал жената през кръста, но лицата им бяха напрегнати, като че ли някой насила им бе дал почивка.
— Мъжът, когото обичах, е погребан тук — продължи тя. — Беше местен шейх. Загина през 1943 година. От десет седмици се биехме срещу Ромел, а от две бяхме женени. Немските войски се прочуха с това, че тук, в Сива, оскверниха езерото, известно като банята на Клеопатра, като се къпаха в него голи. Местните хора твърдят, че това е една от причините за поражението им.
Амилия докосна снимката, сякаш я погали.
— Той беше любовта на живота ми.
Сега разбрах защо, докато вървяхме по улиците на древния град, с неговите бели глинени къщи, с покриви от палмови листа, с ревящи магарета, много от възрастните хора поздравяваха Амилия така, сякаш бе мъж на особена почит. Тук още се разказваше за времето, когато бе участвала в сраженията в този регион по времето на Втората световна война.