Облегнах се на надгробния камък, започваше да ми се гади. Мисълта, че трупът на Изабела е бил поруган, направо ме потресе.
— Невъзможно е — измърморих аз. — Какво всъщност искате?
Все още си мислех, че мъжът може би се опитва да измъкне малко пари от мен.
— Ужасно е, че трябва да ви съобщя такава новина — отвърна той. — Но съм длъжен да ви кажа, че черният дроб, стомахът, червата и сърцето липсваха. Виждал съм подобно нещо само веднъж преди около двайсет години. Струва си да се отбележи, че и тогава жертвата беше жена, приблизително на възрастта на съпругата ви и се занимаваше с египтология.
— Значи сърцето на Изабела го няма?
Той отново се огледа нервно.
— Моля ви, хората около нас трябва да си помислят, че просто ви изказвам съболезнованията си. В Египет дори и статуите имат уши.
— Защо не съобщихте за това?
— Защото, приятелю, отношенията ми с властите и без това са твърде сложни, разбирате ме какво искам да кажа, нали?
Кимнах, много добре го разбирах.
Той се приближи още повече до мен.
— Запознат ли сте с изкуството на мумифициране? — прошепна.
— Съвсем слабо.
— Тогава може би сте чували, че за древноегипетските свещеници тези органи са били от огромно значение. Поставяли са ги в канопски вази, като капаците им са изобразявали бога, който ще съпровожда починалия в пътешествието му към подземния свят. Това, което не мога да разбера, е, защо и сърцето е било извадено. По традиция то се оставя в тялото, защото играе съществена роля в ритуала, наречен претегляне на сърцето. Ако то липсва, тогава съпругата ви няма никакъв шанс да премине в задгробния живот. Тя ще бъде, както вие християните бихте казали, осъдена вечно да остане в чистилището.
— Но защо някой би извършил такова отвратително престъпление? Съпругата ми е католичка.
Вероятно това не беше съвсем точно казано, но все още не можех да преодолея мисълта за чудовищното престъпление, а и мъжът беше видимо разстроен от духовните последствия от кражбата.
— Аз съм мюсюлманин, сунит, дядо ми е източноправославен. В този град религията е твърде сложно нещо. Надявам се, че духът на съпругата ви ще намери покой. Желая ви лека вечер, господине. — При тези думи той се поклони и се отдалечи между надгробните камъни.
Останах още известно време в сянката на дърветата, усещах се напълно безпомощен и това чувство като че ли ме притискаше към земята. Как може един интелигентен човек да вярва в духовните измерения на мумифицирането? И защо бяха избрали трупа на Изабела и го бяха осквернили така?
6
Колата ни бавно си пробиваше път по тесните улички към вилата на семейство Брамбила. Хвърлих поглед към Франческа, лицето й беше като вкаменено от скръб.
— Какво стана с трупа на Изабела, след като линейката го взе от пристана? — не се сдържах да попитам.
— Първо беше откаран в градската морга, а на другата сутрин в Дома на покойника. Според традицията семейство Брамбила погребват мъртвите си съвсем скоро след смъртта им.
— Напълно сигурна ли си, че не е била извършена аутопсия?
— Моля те, току-що положихме горката Изабела в гроба. Трябва ли да говорим за такива ужасни неща в момента?
— Франческа, ти уреждаше всичко, докато бях задържан в полицията. Просто искам да знам дали е била извършена аутопсия — настоях аз, бях твърдо решен да получа точен отговор.
— Разбира се, че не — сопна ми се тя. — Въпросът ти има ли нещо общо с оня идиот, представителят на властите, който се появи на погребението?
Мислех, че не го е забелязала, но тя ме гледаше настойчиво, изглеждаше съвсем дребна на фона на огромната кървавочервена седалка. Отново ме порази мисълта, че изглеждаше ужасно остаряла.
— Ти познаваш ли го? — попитах я аз.
— Александрия е едно село. Пълно е с бърборещи маймуни, които само правят пакости. Тук са скрити много истини и някои от тях са опасни. Бъди много внимателен, Оливър, иначе в един момент ще се окаже, че и ти се бориш за своята истина, както всички нас.
Целият двор на вилата беше покрит с огромен навес и под него бе сложена дълга маса, покрита с най-различни италиански и арабски сладкиши. Мълчаливи келнери, облечени във фракове, сервираха кафе, а гостите разговаряха помежду си шепнешком. Знаех, че всъщност Франческа не може да си позволи подобен помен, но когато й предложих пари, тя се обиди. На много от старите европейски семейства не им беше останало нищо друго, освен фасадата и за тях беше изключително важно да поддържат илюзията за богатство.