— Какво общо имат всички тези приказки с астрариума или с астролабията или каквото, по дяволите, беше там? — попитах аз.
Бари потопи пръста си в калта в цилиндъра и го облиза, като очевидно не обърна никакво внимание на отвращението ми.
— Слушай, приятелю, ако този инструмент някога е бил използван от магьосник, трябва да възприемеш неговия манталитет и да се отнасяш с уреда с уважение и страх. Този артефакт, както ти упорито го наричаш, може да притежава страхотна сила, ако попадне в правилните ръце. В ръцете на някой, който знае как да го използва. Ако Изабела е права, значи този уред е бил създаден стотици векове преди епохата на Просвещението, преди отделянето на църквата от държавата, на религията от науката, преди началото на психоанализата. Не че предполагам, че толкова нещастно копеле като теб ще разбере нещо — завърши той мило.
Посочих към металния цилиндър. Стоеше изправен като обелиск, който вещаеше нещастие.
— Не знам дали е магически, или не, и дали все още притежава някаква сила, но знам, че Изабела се удави заради тази проклета безсмислена находка. — В гласа ми имаше повече горчивина, отколкото ми се искаше.
Бари пъхна пръста си в цилиндъра и с върха на нокътя си внимателно остърга част от калта, така че се показа нещо, което твърде приличаше на дървена рамка.
— Изглежда ми доста добре запазен, за да е от времето на Птолемеите. Сигурен ли си, че Изабела нещо не е объркала датите?
— Много добре познаваш Изабела, беше изключително точна и изцяло отдадена на проучванията си. Но слушай внимателно, това много ще ти хареса, един мистик на име Ахмос Хафре от Гоа в крайна сметка я убеди в съществуването на астрариума.
— Онзи Ахмос Хафре ли?
— Предполагам, че да.
— Този човек е истинска легенда. Той е един от най-великите мистици на века.
— Да бе, наред с Худини, Кроули и Мики Маус. Легенда или не, Хафре упражняваше пълен контрол върху Изабела. И ето какво стана — митът се превърна в реалност — завърших аз драматично и също седнах на пода.
Бари отново надникна в цилиндъра.
— Ще трябва да го занеса в апартамента си, да го почистя от солената вода и след това да определя възрастта на дървената рамка чрез въглеродния метод. Господи, Оливър, Изабела е била права, знаеш ли колко важно може да се окаже това откритие?
За мое най-голямо учудване лицето на Бари светна, озарено от същото маниакално въодушевление, което толкова пъти бях наблюдавал у жена си. Зачудих се дали да не го попитам какво мисли за изчезналите органи от трупа на Изабела, но реших да не насърчавам още повече влечението му към мистицизма.
— Вземи го, но, моля те, в най-скоро време ми кажи какви са резултатите — заявих аз. — Трябва да реша какво да правя с това проклето нещо, преди да се върна в „Абу Рудиз“ другата седмица.
Наблюдавах от балкона как Бари се отдалечава по алеята, рошавата му глава се виждаше през клоните на магнолията. Той се чувстваше най-добре през нощта, както и когато се намираше под водата. Всъщност подозирах, че това не е проява на смелост, а съзнателно търсене на риска, непреодолимо влечение към ситуации, при които способностите му ще бъдат подложени на изпитание. Тъкмо поради тази причина той се бе заел с възложената му задача.
Зави зад ъгъла и изчезна. Облегнах се изтощен на стената, почувствах вечерния хлад върху лицето си. Мократа ми от пот риза бе залепнала за гърба ми. Сега започнах да осъзнавам колко много се страхувах да не заспя. Бях започнал да се боя, че с всеки изминал ден споменът за Изабела ще избледнява и най-накрая ще ме напусне напълно — това щеше да бъде моментът, в който тя щеше да си отиде завинаги.