Предпазливо се отправих към банята. По талка, който предишната вечер бях разпилял по перваза на прозореца, се виждаха следи, оставени от птици. Прозорецът беше открехнат, макар че бях сигурен, че го бях затворил. Възможно ли беше някоя птица да е влетяла през отворените щори на спалнята, докато съм спял?
Сетих се за татуировката на глезена на Изабела, която изобразяваше нейното Ба. След това си припомних събитията от предишната вечер. Присъствието на Изабела беше толкова живо. Наистина ли се бе случило? Ужасът ми бе съвсем истински. Бях обзет от спомени за предупрежденията, които моята майка ми отправяше, и за историите за душите, останали завинаги в чистилището, защото не са изповядали греховете си. Като дете мразех тези истории, защото винаги ме караха да изпитвам страх. Те бяха причината за твърдото ми решение да изживея живота си необременен от всякакви суеверия. Но Изабела бе изживяла своя живот „правилно“. Изведнъж се сетих отново за странната среща с Деметриус ал-Масри след погребението на Изабела и ужасът ми от това, че органите й липсвали. Възможно ли бе да сме я обрекли, след като я бяхме погребали по този начин?
Откачени католически кошмари, казах си аз, докато стоях гол в средата на банята. В това няма нищо рационално, просто съвпадение между съня и факта, че птицата бе влетяла в стаята посред нощ. Мъката беше тази, която ме караше да търся някаква връзка между тези две неща.
Пуснах душа и влязох под студената вода, като я оставих да пада върху лицето и тялото ми. По този начин се опитвах да се освободя от кошмарите от предишната нощ. Но погледът на Изабела, изпълнен с молба и смущение, се бе запечатал в съзнанието ми.
Излязох от душа, увих една кърпа около кръста си и отидох в библиотеката.
Стените на малката стая бяха облицовани с ламперия от тъмно орехово дърво с месингови орнаменти. Покрай тях бяха наредени шкафове с книги, много от които принадлежаха на Изабела. Книгата, която търсех, беше на най-горната полица, между трудовете на Робърт Грейвз и Джовани Белцони и се казваше „Значението на Ба“.
На страницата, на която отворих, имаше снимка на дървената фигура на Тутанкамон на погребалното ложе. От двете му страни стоеше по една дървена птица. Първата имаше човешко лице, това беше неговото Ба, а втората изобразяваше бога на слънцето Хор, което показваше, че това е Ба на фараон, на жив бог. Отгърнах на следващата страница и се зачетох:
Йероглифът, с който се означава Ба, представлява щъркел, но в погребалното изкуство може да се използва всяка птица с човешка глава, а понякога и с човешки ръце. Без значение какъв точно е образът, винаги се е смятало, че Ба е свързан с тялото, освобождава се след смъртта на човек и може да отлети навсякъде, дори и към слънцето.
Около гробовете често се садили дръвчета, които да осигурят сянка за душата — птица, преди да се извиси към звездите, отнасяйки със себе си всички човешки качества на мъртвия. Древните египтяни улеснявали излитането й като правили фалшиви врати и прозорци в стените на гробниците.
Спомних си, че татуираното Ба върху крака на Изабела имаше нейния профил. Беше ми казала, че си е направила тази татуировка, за да си осигури път към задгробния живот. Беше изключително сериозна, когато говореше за това, а в самата татуировка имаше нещо, което ме безпокоеше — уязвимият й профил с ярко изразен нос и голямо око. Краката на птицата с големите нокти бяха извити като за полет.
Възможно ли е през нощта да съм бил посетен от Бато на Изабела и да се окаже, че Деметриус е бил прав? За момент ми хрумна тази мисъл, но в следващия миг я отхвърлих. Казах си, че това е нелепо. Въпреки това някакво съмнение се загнезди у мен. Бях преследван от странното видение на оскверненото й тяло и знаех, че на всяка цена трябва да узная какво се бе случило и защо.
Стреснах се от настойчиви удари по входната врата, последвани от стъпките на Ибрахим, който изтича да отвори. Сърцето ми се разтуптя силно, спомних си за предупреждението на Фахир. А може би беше полицията, дошла да претърси вилата под някакъв измислен претекст. Вместо това чух гласа на Бари да гърми по стълбището.
— Хайде, приятелю, обличай се, ще те водя навън!
Ресторант „Юнион“ беше един от последните бастиони на колониален Египет. Преди национализацията това беше любимото заведение на висшето общество в Александрия, а и до ден-днешен ресторантът бе успял да запази част от предишния си блясък. Главните келнери носеха черни костюми (вече доста овехтели и протрити на ръкавите и яките) и папийонки, докато помощниците им бяха облечени в кафяви джелаби, а на главите си носеха малки бели шапчици. Пищните тапети в розово и кафяво бяха започнали да се отлепват от стените, кадифените завеси бяха покрити с петна, но пианото бе полирано до блясък, а копчетата за ръкавели на пианиста бяха с истински диаманти. В най-добрите си дни в „Юнион“ се сервираше черен хайвер, докаран със самолет от Иран, гъши пастет от Франция и сьомга от Шотландия. Днес менюто изцяло зависеше от черната борса. При повечко късмет можеше да си поръчаш австралийски агнешки котлети с ментов сос и кускус и неочаквано за самия себе си да изпиташ носталгия, докато оберкелнерът ти показва къде обикновено е седял Монтгомъри и ти посочва любимата маса на Чърчил.