— Вие ли сте Бари Дъглас? — познатият ми дълбок глас породи в мен почти болезнени спомени.
Не можех да откъсна очи от нея. До този момент тя все още не бе погледнала към мен.
— Възможно е да съм аз — пошегува се Бари.
— Аз съм Рейчъл Стърн от списание „Тайм“.
Двамата се ръкуваха.
— Това е Оливър Уорнок — представи ме Бари, — най-добрият геофизик в петролната индустрия. В момента е в ужасна форма, но надявам се нямате нищо против да се присъедини към нас.
Рейчъл Стърн ме погледна право в очите и забелязах как изражението й се промени, когато ме позна. За мое най-голямо удоволствие тя се изчерви за момент.
— Но ние се познаваме. Как си, Оливър? — По лицето й вече не беше изписано нищо друго, освен любезност.
Рейчъл беше поостаряла — бяха се появили бръчици около леко дръпнатите й тъмносини очи, които показваха наличието на монголски гени въпреки руския й произход. Но като изключим това, беше точно такава, каквато я помнех — все същите ясно изразени нос и брадичка, вечната усмивка на несъразмерно пълните й устни и бухналият рус бретон. Но интелигентното излъчване и видимото самочувствие бяха заменили любопитството към живота, толкова типично за студентката, която познавах навремето.
— Рейчъл Стърн ли? — попитах аз.
— Стърн е фамилията на съпруга ми, на бившия ми съпруг — обясни тя, седна на масата и повика келнера. — Момчета, да ви поръчам ли още една бутилка?
Бари хвърли бърз поглед към замаяната ми физиономия и каза на келнера:
— „Джони Уокър“, черен етикет и чиния с маслини, моля. — След това се обърна отново към Рейчъл. — Предполагам, че списание „Тайм“ черпи?
— Точно така — усмихна се тя.
Опитвах се да отместя поглед от нея, все още не можех да повярвам на очите си. Може би вече бях доста пиян, може би беше странно съвпадение, но в този момент усетих, че в съдбата ми бе настъпил неочакван обрат.
За първи път срещнах Рейчъл Роузен, както тя се наричаше тогава, на един коктейл в Лондон в началото на шейсетте години. Домакинът, наш общ приятел, беше ерудиран марксист с доста хаплив език, когото познавах от партийната организация към Империал Колидж, част от Социалистическата партия на Великобритания. Бях второкурсник, а Рейчъл, която беше няколко години по-голяма от мен, завършваше магистратурата си по международни отношения в Лондонския икономически университет. Връзката ни започна след един ожесточен спор за Сталин. След това повече от година живяхме заедно. Тя беше първата по-възрастна жена в живота ми и първата ми истинска любов. Показа ми много от страните на охолния живот и ме запозна с хора, които все още ми бяха приятели. Но тогава бях много млад и много напорист и подозирам, че в края на краищата точно това я отблъсна от мен. Връзката ни приключи неочаквано, когато тя замина по семейни дела в Ню Йорк, поне така ми каза тогава. Но бях безкрайно благодарен на Рейчъл за едно нещо — тя бе единственият човек, който повярва в мен, както в професионалните ми качества, така и в способността ми да надскоча произхода си. А това беше най-ценната подкрепа, която един двайсет и три годишен младеж от работническо семейство можеше да получи.
Келнерът постави новата бутилка на масата, Рейчъл се обърна към мен, изражението й беше спокойно и открито:
— Радвам се да те видя, Оливър. Едно птиченце ми каза, че работиш в Близкия изток, но не очаквах да те срещна в Александрия.
— Всъщност работя на нефтеното находище в „Абу Рудиз“. И сега щях да бъда там, само че…
Гласът ми ми изневери, не можах да произнеса думите.
— Оливър изгуби жена си наскоро, ужасна трагедия — каза Бари без всякакви заобикалки.
— Съжалявам.
Съжалението в гласа на Рейчъл беше съвсем искрено. Извърнах глава, страхувах се да не се разплача. Помещението пред мен леко са разлюля. Осъзнавах, че съм пиян, и въпреки това ужасно ми се искаше да разкажа на Рейчъл как се бе удавила Изабела. Струваше ми се, че ако споделя историята с някого, когото познавам отдавна, това щеше да придаде нов смисъл на смъртта на Изабела. Преди да се усетя, бях започнал да разказвам надълго и нашироко.