— Моите съболезнования, Оливър. Не можах да повярвам, когато чух какво се е случило. Едно е сигурно, животът е труден, труден и несправедлив.
Искреното му съчувствие ме накара да се почувствам неудобно и усетих, че отново се мъча да се преборя с емоциите си. Кимнах и двамата мълчаливо се качихме в колата.
По пътя към лагера минахме покрай загасения нефтен кладенец. На светлината на фаровете видях, че земята около него е овъглена, имаше разпръснати останки от експлозивите, използвани при имплозията, която беше загасила пожара в кладенеца.
— Отне ни цяла седмица да разберем каква е конфигурацията — поясни Бил. — Вероятно причината е просто лош късмет, но не изключвам напълно и саботаж. Гасенето се оказа доста сложно и ни отне много време, но за щастие нямаше никакви жертви. Биваше си го този пожар.
— Накъде заминаваш сега?
— Отивам в Либия, има някакъв проблем в „Сарир“. Сигурно ще е много вълнуващо — добави той с ирония.
Обърнах глава към отворения прозорец. Връщането ми в „Абу Рудиз“ ме караше на моменти да губя ориентация. Съзнанието ми си играеше лоши шеги с мен, като на моменти ме караше да си мисля, че се намирам във времето отпреди смъртта на Изабела. Непрекъснато я очаквах да ми се обади по сателитния телефон, представях си, че все още се намира във вилата в Александрия и чака да отида при нея. Бяха много привлекателни илюзии.
На лунната светлина всичко в пустинята изглеждаше черно и бяло, само далече на хоризонта се виждаха няколко светлосини ивици. Човек се чувстваше малък и незначителен в безбрежния пустинен пейзаж. Но тъгата бе притъпила всичките ми емоции и този път не усетих обичайното чувство на пречистване, което обикновено ме спохождаше в пустинята. Подозрението, че може да съм застрашил Бари по някакъв начин, като съм оставил астрариума при него, не ме оставяше на мира.
Гласът на Андерсън прекъсна мислите ми:
— Прегледах някои от пробите от сондажа, както и сеизмичните данни. Надявам се, че нямаш нищо против?
Всъщност имах против. Никак не обичах някой друг да има достъп до данните, а освен това, както обикновено в периода между проучванията и сондажа, бях обзет от натрапчивото усещане, че при анализа съм пропуснал нещо важно. С това находище бях поел определен риск. Сеизмичните данни сочеха, че нефтеното поле вероятно се простира в тази посока, резултатите от сонарното изследване също бяха обещаващи. Но теренът под повърхността представляваше истинска плетеница от геоложки образувания и въпреки че и този път при преценката си бях разчитал на интуицията си, на което само Мустафа беше станал свидетел, мисълта, че може да не достигнем до черното злато, не ми даваше покой.
— Разбира се, че не, стига изведнъж да не промениш решението си и да ми станеш конкуренция — опитах се да се пошегувам, за да прикрия раздразнението си.
— Няма как да стане. Обичам комара, но не съм готов да поема чак такъв риск.
Андерсън повиши тон и забелязах, че шофьорът му хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане.
— Значи според теб аз съм комарджия, така ли? — попитах аз тихо.
— Всички сме такива, Оливър, по един или друг начин. Но трябва да си признаеш, че с това находище наистина пое значителен риск.
— Йоханес Ду Воор ли ти се обади?
Главният изпълнителен директор на „Гео Консалтънси“ беше труден човек. Нямаше формално образование нито като геолог, нито като геофизик и беше попаднал в петролния бизнес, след като бе служил като офицер по снабдяването в Южна Африка по време на Втората световна война. Беше перфекционист и имаше двойствено отношение към риска. „Гео Консалтънси“ беше малка консултантска фирма и разчиташе само на няколко големи корпорации, които й бяха клиенти. Ето защо не можеше да си позволи никакви грешки. В началото Йоханес Ду Воор беше приел, че методите ми са малко необичайни, но в последно време ме притискаше да подкрепям интуитивните си решения с научни данни. Опитвах се да скалъпвам по някакъв начин тези данни, но имаше случаи, когато интуицията ми подсказваше такива неща, които и аз самият не можех да си обясня. Напълно разбираемо беше — колкото по-голяма беше комисионата, толкова по-нервен ставаше Йоханес.
— Сблъскахме се във VIP залата на летището в Остин — обясни Андерсън. — Господи, колко много говори този човек! Мисля, че не беше наясно, че с теб сме приятели. Трябва да ти кажа обаче, че не изглеждаше никак добре и ми се стори някак потиснат.