— Андерсън, чувал ли си за нелегална търговия с органи тук, в Египет?
Бил Андерсън ме изгледа озадачено.
— Не и тук. Чувал съм, че в Азия може би стават такива неща, но не и в Египет. Защо питаш? Да не би да ти липсва нещо? — опита да се пошегува той.
В следващия момент разбра, че въпросът ми е съвсем сериозен.
— Не — излъгах аз. — Просто си помислих, че може би съм попаднал на подобно нещо.
— Това е много сериозно.
— Забрави, все едно никога не съм го споменавал.
В колата настъпи неловко мълчание.
Два часа по-късно стигнахме до едно разклонение на пътя. И в двете посоки на хоризонта не се виждаше нищо.
Андерсън напразно се взираше в картата.
— Господи, нали каза, че и преди си идвал тук.
— Да, само че тогава шофьорът ми беше местен човек — отвърнах аз с усмивка.
Той изруга и отново се опита да проследи по картата пътя, по който бяхме минали.
Изскочих от джипа. Горещината веднага ме блъсна, сякаш бях попаднал във фурна. Удари ме в гърдите толкова силно, че направо ми прилоша. Застанах неподвижно, дишах едва-едва, после омотах шала около главата си и покрих горящите си бузи. Обичах болката, причинена ми от природата. Това беше предизвикателство към собствения ми организъм. Чувствах, че смъртта е наблизо и още по-силно усещах силата на живота.
Точно в този момент съвсем ясно чух тропота на камилски копита, последван от викове на арабски. Иззад близката дюна се показаха бедуини, които бавно се движеха по пътя, а робите им се вееха на вятъра. Те спряха камилите си и впериха погледи в джипа.
Не бях много сигурен как ще реагират, затова им махнах дружелюбно с ръка. Един от тях ми махна в отговор. След това главатарят им удари камилата си по хълбока и животното се понесе към мен с неочаквано елегантни движения.
Андерсън подсвирна и излезе от джипа.
— Надявам се, че разбираш добре арабски — измърмори той.
— Зависи какъв диалект говорят.
Бедуинът се приближи, къносаната му брада изглеждаше много странно. Сега забелязах, че изпод седлото му се подава автомат „Калашников“. Впери поглед в Андерсън. Проследих погледа му. Бедуинът беше забелязал медальона с личните данни на Андерсън, останал от времето, когато бе служил във Виетнам, и все още носеше на врата си.
— Дано мирът ви спохожда навсякъде — казах бързо на арабски, надявах се по този начин да отвлека вниманието на бедуина.
Той се направи, че изобщо не ме забелязва, посочи с ръка към Андерсън и попита враждебно:
— Войник?
— Не казвай нищо — измърморих на английски, надявах се, че словоохотливият американец този път ще си замълчи.
В това време пристигнаха и останалите от групата. Застанаха един до друг и ни загледаха навъсено над карираните кърпи, които покриваха долната част на лицата им. Наблюдаваха ни внимателно, в очакване главатарят им да даде знак как да се държат.
— Вече не — отвърнах аз на арабски и посочих посивялата коса на Андерсън. — Стар е.
Бедуинът явно не беше убеден в думите ми. Подозрителният му поглед се плъзна по фланелката на Андерсън, по окъсаните му дънки и старите маратонки.
— Старо тяло, млад ум — каза бедуинът, лицето му остана абсолютно безизразно.