Четиримата му спътници избухнаха в смях. Андерсън усети, че е станал обект на присмех, и се обърна към мен:
— Какво каза?
— Каза, че изглеждаш много силен за човек на твоята възраст.
Той присви очи, очевидно не ми повярва.
— По дяволите, Оливър, просто го попитай накъде се намира оазисът.
— Оазисът е на половин час път от тук. Тръгнете наляво — отвърна бедуинът на перфектен английски. — И внимавайте, пустинята може да бъде много опасна.
Поведе на камилата и след малко всички изчезнаха.
Дрезгавият глас на Джей Джей Кейл се носеше от радиото на Андерсън и се смесваше с шумоленето на финиковите палми над главите ни. Лежахме на брега на малко езеро, заобиколено от тръстики и палмови дървета. Повърхността на езерото отразяваше тюркоазносиньото небе над нас. Зад гърба ни се намираше ниската сграда на хотела, изградена от жълтеникави пръстени тухли, която почти напълно се сливаше с останалия пейзаж. Беше построена в мавритански стил, прозорците представляваха тесни цепнатини, а няколко аркади водеха към затворен вътрешен двор, където беше сенчесто и прохладно дори и по обяд, и там човек можеше да намери убежище от невероятната жега.
Бях взел от хотела плажна кърпа, вероятно забравена от някой отдавна заминал си турист, с избродиран на нея рекламен надпис на туристическа агенция. До главата си бях оставил сателитния телефон, който взех назаем от компанията. В договора ми изрично бе записано, че трябва да могат да се свържат с мен по всяко време на денонощието, в случай че на находището възникнеше някакъв проблем. И аз винаги го носех със себе си.
Грапавият ствол на палмовото дърво се беше надвесил над езерото и отражението му леко се поклащаше при движението на водата. Беше абсолютно точно отражение на действителността, паралелен свят, в който всичко бе възможно. Изправих се. Тази мисъл наистина ме заинтригува.
Андерсън лежеше на слънцето и силно напомняше на риба, извадена на сухо. Беше обул огромни яркочервени бански и беше намазал обилно тялото и лицето си с лосион против изгаряне. Между пръстите му висеше дебела, грубо свита цигара с марихуана. Изправи се, пое дълбоко от цигарата, задържа дима си и ми я подаде. След това издиша шумно и се строполи отново на хавлията.
— Господи, колко е хубаво, спираш да мислиш за всичко.
Дръпнах лекичко от цигарата. Не обичах да губя контрол върху нещата и марихуаната съвсем не ми беше любима, макар че Изабела я пушеше редовно и твърдеше, че стимулира въображението й. Лично аз мислех, че марихуаната не стимулира нищо друго, освен параноя, но се страхувах да не изглеждам стар и не в крак с модата, затова не й забранявах да я пуши. Предпочитах алкохола, а и никога не бях пробвал някои от по-силните халюциногени и стимуланти от онова време като ЛСД, мескалин и кокаин. Но сега бях готов да пробвам каквото и да е, само да не позволя на мислите ми да се връщат към миналото. Димът ме удари в гърлото и залютя на очите ми. След секунди усетих промените, обхванали сетивата ми.
— Това нещо е много силно. Откъде го взе?
— От Афганистан, вътре има и опиум. Оборудването ми винаги пътува с предимство, затова никога не ме претърсват по летищата.
— Това сигурно е много удобно.
— Така е приятелче, но никога не си позволявам да пренасям огнестрелно оръжие и радиоактивни отпадъци. В края на краищата човек трябва да има морални задръжки.
Загледах се в отсрещния бряг на езерото. Цветовете се сливаха и образуваха разноцветни петна — яркосиньо, изумруденозелено, жълтеникавобяло. Един ибис прелетя ниско над езерото, крилата му бавно се издигаха и снижаваха, описвайки полукръг.
— Знаеш ли защо правя това?
Андерсън леко заваляше думите. Гласът му прозвуча като че ли идваше от много далече и замъгленото ми съзнание едва различи, че е много надрусан.
— Предполагам, че заради парите, а може би и заради риска.
— Грешиш. Нали знаеш, че служих във Виетнам?
— Знам.
— Ами, някъде през шейсет и осма година, на седемнайсети септември, хиляда деветстотин шейсет и осма година, за да сме съвсем точни, моят взвод беше обграден от виетнамската армия и аз се озовах притиснат между трима приятели, чиито черва се влачеха по земята. Бях единственият останал жив. Не мога да обясня защо — не бях по-добър от останалите, нито по-умен, просто така се получи. Просто пропуснах деня на смъртта си. Дълбоко вярвам в това. Тогава наистина пропуснах деня на смъртта си и ето ме сега. Амин! — Той дръпна още веднъж от цигарата и след това я загаси в един камък. — Но дълбоко в сърцето си съм сигурен, че онзи ден трябваше да умра.