Лежах и си мислех за Изабела и за страха й от предсказанието на Ахмос Хафре за деня на смъртта й. Наистина ли се бе удавила в същия ден? След това в съзнанието ми изплува образът й, така както я бях видял във ваната. Сетих се, че органите й липсваха, спомних си за страха й, че нейните Ба и Ка няма никога да успеят да се слеят и душата й завинаги ще остане в египетското чистилище. Чаках Андерсън да продължи с разказа си. Не го възприемах като религиозен човек, нито като човек със склонност към философстване. Всъщност представата ми за него беше точно обратната, приемах, че е реалист, готов да работи за всеки срещу съответната цена, без изобщо да се интересува от политика.
— Може би просто е било въпрос на късмет, стреляли са от такъв ъгъл, че не са те улучили — казах най-накрая.
Андерсън се извърна към мен и ме изгледа втренчено, очите му се бяха зачервили.
— Боже мили, още един неверник.
— Религията е бич за човечеството. Виж какво е направила в този регион.
— Тук става въпрос за икономика, колониално минало, стремеж за завземане на територии и ти много добре го знаеш. Както и да е, изобщо не ти говоря за религия. Говоря ти за естествената продължителност на човешкия живот и за смисъла му, докато сме тук, на тази проклета планета.
Андерсън говореше високо, беше прекалено надрусан, за да се контролира. Огледах се, наоколо нямаше никого, освен една селянка, която переше на другия край на езерото. Беше клекнала до водата, фините й китки се показваха от ръкавите на робата, зачервените й ръце бяха покрити със сапунена пяна, докато търкаше с камък поставеното върху скалата пране. Вдигна поглед към мен, след това отново се залови за работата си.
Обърнах се отново към Андерсън, чудех се дали да се опитам да угодя на огромния като мечка бивш военен, или да говоря с него честно.
— Знаеш ли, едно от нещата, за които с Изабела никога не постигнахме съгласие, бяха нейните вярвания в подобни невероятни неща. В началото се удивявах как една образована и интелигентна жена може да вярва в астрология и древноегипетска магия и в това, че някаква невидима сила насочва археологическите й проучвания. Просто не мога да повярвам в подобно нещо. Светът е такъв, какъвто го виждаме — земното притегляне си е земно притегляне, законите на физиката са неотменими и всички тайнствени неща си имат своето обяснение. Ние сме сложни животни, управлявани от хормоните си, и в крайна сметка не сме особено важни в цялостната подредба на вселената. Ето така стоят нещата.
Настъпи кратко мълчание, по време на което осъзнах, че съм започнал да философствам, нещо, което винаги ми се случваше, когато пушех марихуана. Но след като веднъж бях започнал, вече не можех да се спра, като че ли трябваше непременно да говоря за събитията от последните две седмици и по този начин да ги поставя в рамка и да видя логиката, която ги свързваше. Но защо бях обхванат от гняв? Дали не бях сърдит на Изабела за това, че умря, докато се стремеше да открие нещо, което според нея притежаваше духовна, дори магическа сила, ако можеше да се вярва на древните предания?
— Живеем, след това умираме — продължих аз. — Хората продължават да живеят в спомените ни, това е единственото възможно безсмъртие, освен ако не вярваш в омотани в платно изсушени трупове, поставени в огромни триъгълни гробници. Аз поне не вярвам в тях. И съм нещо далеч по-лошо от атеист, вярвам в биологията и в това, че всичко е заменимо. И може би точно поради тази причина се ужасявам да не забравя Изабела, защото това ще означава, че тя наистина ме е напуснала. Говоря за онзи момент, в който тя ще престане да се появява в сънищата ми и ще установя, че не мога да си спомня лицето й.
Настъпи продължително мълчание. Загледах се в бездънното синьо небе, бях като пиян. Изведнъж осъзнах, че точката, която се въртеше пред очите ми, всъщност е ястреб, който търпеливо дебнеше плячката си.
Бил вдигна слънчевите си очила и се вгледа в мен. По очите му си личеше, че е развълнуван.
— Тя никога няма да те напусне, нали знаеш това, Оливър?
— Мисля, че да.
Отново настъпи тишина, тежка като олово.
Бил се отпусна на хавлията си.
— С Том, едно от момчетата, които умряха във Виетнам, с него бяхме близки приятели, имахме една шега, която само ние двамата си знаехме. Когато влизахме в бой, той ме наричаше Джери. Том и Джери, нали се сещаш? Шегите бяха неговият начин да се справи с ужаса на войната. Никой в целия взвод, какво говоря, никой в целия свят не знаеше за тази наша закачка. Както и да е, няколко седмици след погребението му в Остин от армията организираха вечеря в памет на взвода. Повечето от войниците бяха загинали заедно с Том. И така, издокарах се аз и отидох на вечерята, като през цялото време си мислех колко неприятно би му било на Том от цялото това лицемерие и помпозност. Започнах да търся табелката с името си, за да видя къде трябва да седна на масата. И изведнъж я открих — Джери Андерсън, не Бил. Джери, написано черно на бяло и отстрани изрисувани котка и мишка като във филмчето. И знаеш ли, това беше знак, Том се шегуваше с мен и ми даваше знак, че стои там някъде и ме наблюдава.