— Бих искал да повярвам, че случайните събития носят специално послание — казах аз, — но не мога. Кой знае, може би защото съм изучавал точни науки и ако на мен ми се бе случило подобно нещо, щях да го възприема като нечия лоша шега.
— Всичко това са глупости, Оливър. Виждал съм те как работиш, не всички твои решения се основават единствено на логиката.
Почувствах се неловко, защото знаех, че е прав, затова побързах да сменя темата:
— Все още не си ми казал защо се зае с гасене на пожари в нефтени кладенци.
Андерсън потопи ръката си във водата. Стори ми се, че капките, които се стичаха по пръстите му, са огромни — прекрасни миниатюрни светове от хладна вода.
— Може би обичам да изкушавам боговете. Всеки път, когато заложим експлозивите, очаквам, че това ще е краят ми. Не мога да се отърся от усещането, че ми е даден живот назаем.
— Това чувство не се ли нарича вината на оцелелия?
— Както ти казах и преди, братко, просто пропуснах деня на смъртта си. Толкова е просто.
И двамата лежахме под палещото слънце и много добре осъзнавахме неизречените думи, които тегнеха над нас. Най-накрая Андерсън заговори:
— Виж какво, не исках да кажа, че инцидентът с Изабела беше…
— Знам — прекъснах го аз.
След това станах и нагазих в плиткото езеро.
В началото водата беше много топла. Отделих се от брега и навлязох в дълбокото, където беше по-хладно. Поех дълбоко въздух и се гмурнах. Замахнах четири пъти с ръце в зеленикавата вода, а под мен беше пясъчното дъно. Тъмните стебла на тръстиката се издигаха нагоре към светлината и милваха тялото ми като четки за рисуване. Хладното течение подейства успокояващо на пламтящата ми кожа, ръцете ми се движеха като плавници в зеленикавата светлина, която се процеждаше от повърхността.
Спуснах се още по-дълбоко и заплувах близо до дъното. Група едри риби се въртяха над мен, изглеждаха металносини на светлината на подводното слънце, след това се разпръснаха, проблясвайки като сребърни монети. В този момент усетих, че нещо премина покрай мен, нещо голямо. Нищо не се виждаше. Усетих вълнички по кожата си, косата ми настръхна. Извърнах се, колкото е възможно по-бързо, и пред погледа ми се мярнаха голи крака, които изчезнаха в подводната растителност.
След миг Изабела изскочи иззад огромните плуващи листа. Дългата й коса се носеше около лицето й, гърдите й блестяха. Замръзнах от ужас и започнах бавно да се спускам надолу. Тя ми се усмихваше тъжно, а лицето й светеше като бледа луна в зеленикавата вода. След това ми направи знак да я последвам и отплува с характерното подритване на краката си. Това не е дух, повтарях си през цялото време и се опитвах да потисна паниката, която ме обземаше.
Последвах я, но скоро я загубих в сенчестия лабиринт. Търсех я, борех се с опасните увивни растения, вдигах облаци от кал, но не можах да я открия. Отправих се към повърхността, имах чувството, че белите ми дробове ще се пръснат.
Изскочих на повърхността задъхан, махайки с ръце и крака. Бях напълно дезориентиран, мъчех се да си поема дъх, както ми се стори безкрайно дълго време, след това успях да изпълзя на брега и се строполих на земята.
Дочух някакво странно бръмчене — сателитният ми телефон звънеше. Надигнах се. Андерсън се беше изправил и отчаяно ми махаше с ръце.
— Добре ли си? — изкрещя той.
Застанах на колене, все още треперейки. Опитах се да се успокоя, но пред очите си виждах лицето на Изабела. Отпуснах се на песъчливия бряг.
— Добре съм, не трябваше да пуша и след това да плувам — извиках в отговор.
Сателитният телефон продължаваше да звъни.
— Вдигни го! — казах аз, влязох във водата и заплувах към Андерсън.