Малки групи от богомолци вече се отправяха натам. Усетих мириса на морето, в свежия бриз се долавяше ароматът на далечни брегове. Тази позната атмосфера ме натъжи. Хвърлих поглед към апартамента на Бари. Сърцето ми замря. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Нямаше ги кафезите за птички, които обикновено висяха там, щорите бяха пуснати, а вратите затворени. Това никога не се беше случвало преди.
Пазачът мълчаливо ме пусна да вляза в сградата и след това отново седна на черния си пластмасов стол в дъното на стълбището. Изкачих стълбите на бегом. Вратата на апартамента на Бари беше заключена, издълбаното в нея магическо око, което трябваше да предпазва обитателите от злини, ме гледаше втренчено, сякаш се присмиваше на ужаса, който все по-осезателно ме обхващаше. Почуках силно с месинговото чукче по вратата. Не последва никакъв отговор.
Чух изскърцването на врата на долния етаж. Светлорусият кок на мадам Тибишрани се появи на площадката под мен. След това се показа и тя самата, съвсем неподходящо облечена в елегантна официална черна рокля. Стресна се, когато ме видя.
— Мосю Оливър, така ме уплашихте. Толкова беше ужасно, просто не можете да си представите.
Тя се качи бързо по стълбите и застана до мен пред вратата на Бари. Дори при това оскъдно осветление успях да забележа, че очите й са подути от плач.
— Опитвам се да открия Бари. Няма ли го?
Мадам Тибишрани въздъхна и помилва ръката ми.
— Горкият мосю Оливър, още ли не сте чули? Бари вече не е сред нас.
— Какво означава това?
— Претърпя злополука. От полицията твърдят, че е било самоубийство, но аз не им вярвам, мосю Оливър. Бари никога не би се самоубил. Никога.
Новината премина през мен като електрически шок. Залитнах и се облегнах на стената. Не можех да повярвам, че Бари е мъртъв. Струваше ми се невъзможно такъв огромен човек, изпълнен с живот, изведнъж да престане да съществува.
— Имате ли ключ от апартамента?
Изправих се, опитах се да се преборя с налегналата ме мъка и да прогоня лавината от спомени, които ме засипваха — вечерите, когато се напивахме тук заедно и слушахме „Ролинг Стоунс“; политическите ни спорове, които винаги завършваха с това, че Бари, след като изчерпеше всичките си аргументи, заставаше на глава и правеше някакво високопарно изказване, което нямаше нищо общо със спора ни, а ние с Изабела се превивахме от смях; нощта, когато го арестуваха, защото проповядваше гол от балкона си; денят, в който го посетих неочаквано и го заварих да храни в апартамента си двайсет улични котки.
— Разбира се, че имам ключ.
— Моля ви, пуснете ме да вляза…
— Но полицията…
— Много ви моля, мадам Тибишрани. Трябва да видя със собствените си очи.
Тя предпазливо огледа стълбището — този изпълнен със страх поглед, който толкова често се виждаше в Египет — и след това се обърна към мен.
— D’accord — прошепна тя. — Но не трябва да споменавате на никого, че съм ви пуснала вътре. Полицията идва тук толкова много пъти, че най-вероятно Бари е имал проблеми с властите.
Извади връзка ключове от джоба си, постави носната си кърпа върху ключалката, за да заглуши шума, и отключи вратата.
Миризмата вътре беше ужасно тежка — миришеше на тамян, на цигари и котешка урина. Но имаше и нещо друго, което долових със сетивата си — в апартамента беше извършено насилие. Усещането, че смъртта витае във въздуха, ме накара да настръхна. Цареше почти непрогледен мрак, тежките кадифени завеси бяха спуснати. Докато прекосявах хола, усетих под краката си парчета счупено стъкло и се блъснах в няколко книги, разхвърлени по пода.
— Обърнаха всичко наопаки, докато претърсваха апартамента, но изрично ми наредиха да не размествам нищо — измърмори мадам Тибишрани, но не посмя да влезе вътре. — Нямат никакво уважение нито към вещите, нито към мъртвите.
Дръпнах завесите и отворих балконската врата, за да влезе морският въздух. На светлината стана ясно, че апартаментът е в пълен безпорядък. Книгите бяха извадени от шкафовете и нахвърлени по пода, сякаш неканените гости бяха търсили тайници, скрити зад рафтовете. Някои от меките кресла, които Бари толкова много обичаше, бяха разпрани с нож и пълнежът им се беше разпилял навсякъде, сякаш вълна от дунапрен беше преминала през апартамента. Установих, че въпреки ужаса, който ме беше обхванал, започнах да оглеждам стените и мебелите, за да видя има ли кървави петна по тях. Нямаше. В центъра на стаята стоеше едно кожено кресло, чиято тапицерия също беше разпрана. Стоварих се в него, памучният му пълнеж се показваше отвсякъде.