— Какво се случи? — попитах аз.
Мадам Тибишрани плахо прекрачи прага и влезе в апартамента. Котаракът на Бари, слабо създание на черни и бели петна, което носеше името Томас О’Лири, се отърка около глезените ми и започна да мяука. Тя се наведе, вдигна котарака и започна разсеяно да го гали.
— Случи се точно преди два дена. Чудех се защо толкова отдавна не ми се беше обаждал, обикновено всеки четвъртък ми идва на гости и аз му готвя гълъби. — При тези думи тя се изчерви, египтяните вярват, че печеният гълъб е мощен афродизиак. — Но миналия четвъртък не чух обичайното почукване по вратата си, затова се качих горе… — Лицето й се сгърчи, тя видимо се опитваше да потисне сълзите си. — Вратата на апартамента му беше отворена, но това не беше нещо необичайно. Знаете, че Бари вярваше, че човек винаги трябва да държи вратата си отворена, така че всеки несретник да може да се отбие. Както и да е, влязох вътре и открих трупа на милия си приятел точно тук.
Тя посочи креслото, в което се бях настанил.
— Седеше на това място, в ръката му имаше забита игла и кожена връвчица… как точно се нарича онова нещо?
Скочих от стола, обезпокоен от мисълта, че бях седнал точно там, където е бил открит трупът. Опитах се да прикрия погнусата си и се обърнах към мадам Тибишрани:
— Турникет ли имате предвид?
— Oui, нещо като турникет, вързано по-нагоре. Беше мъртъв, според мен беше починал преди повече от едно денонощие. Не мога да разбера… Сигурна съм, че Бари не беше пристрастен към хероина.
Права беше. Въпреки че от време на време си позволяваше лека дрога, Бари винаги се беше изказвал много остро срещу употребата на хероин. Освен това в Александрия не беше много лесно да се намери такъв наркотик. Мадам Тибишрани беше напълно права. Бари беше човек, който бе изпитал всички удоволствия в живота и по никакъв начин не би прибягнал до самоубийство. А и защо да го прави? Нещата изобщо не се връзваха. Астрариумът. Това беше причината. Убийство ли беше или може би атентат, поръчан от някого с много власт? Бяха ли намерили астрариума? Или Бари бе успял да го скрие? Не можех да мисля, опитвах се да възприема ужасяващата действителност. След това през ума ми мина още една мисъл. Щом не са се поколебали да убият Бари, значи са готови да посегнат и на моя живот. Трябваше на всяка цена да открия астрариума.
Всичко тук е инсценировка, разсъждавах аз, докато оглеждах безпорядъка в стаята. Някой беше убил Бари и след това беше претърсил апартамента. И имах чувството, че бе останал разочарован, толкова разочарован, че не бе успял да сдържи гнева си.
— Моля се за него — каза мадам Тибишрани. — Знам, че ако се е самоубил, душата му няма да бъде допусната в рая. Говорих със свещеника по въпроса, но той е непреклонен…
Докато мадам Тибишрани продължаваше да излива мъката си за прокълнатата душа на Бари, усетих, че се боря със собствената си съвест. Дали Бари не беше умрял, защото му възложих да определи възрастта на астрариума? Може би пряко или косвено бях отговорен за смъртта му? И кой така отчаяно се стремеше да достигне до астрариума, че бе готов дори да извърши убийство? Изобщо кой знаеше, че астрариумът е тук? От кого се страхуваше Фахир? Потреперих и неволно хвърлих поглед зад гърба си. Мадам Тибишрани повиши глас и прекъсна мислите ми:
— Опитаха се да твърдят, че Бари произвежда наркотици в домашната си лаборатория. Какво невежество! Откакто се случи това нещастие, тайната полиция и градските власти изобщо не ме оставят на мира. Даже една англичанка дойде да ме разпитва. Кой й дава това право? Само от един поглед разбрах, че не е възможно да е била любовница на Бари, всъщност много се съмнявам, че изобщо някога е имала любовник…
— Спомняте ли си името й? — прекъснах я аз.
Подозирах кой я бе посетил.
— Заяви, че се казва Амилия Линхърст. Когато се опитах да й попреча да влезе в апартамента, тя ме избута и нахлу вътре. Луда работа, n’est-ce pas?
Значи Амилия беше идвала тук. Откъде, по дяволите, би могла да знае, че астрариумът беше при Бари? Колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-ясно ми ставаше всичко. На всички беше известно, че сме добри приятели, както и това, че той умееше да определя възрастта на предметите. А и много хора знаеха за натрапчивата идея на Изабела. Никак не беше трудно човек да достигне до правилния извод. Обиколих стаята и я огледах внимателно, опитвайки се да открия какво липсва. До едната стена имаше огромен аквариум, пълен с тропически рибки, с които Бари особено много се гордееше. Май това бе единственият оцелял предмет в стаята. За момент с тревога си помислих какво ли биха ми разказали рибките, ако можеха да говорят. Не бях сигурен, че бих искал да го чуя. Отново се обърнах към хазайката: