— Жената отнесе ли нещо със себе си?
— Абсолютно нищо! Но ми зададе толкова много въпроси, мосю Оливър. Разпитваше ме даже за вас и за горката ви съпруга.
— Това наистина е възмутително. Мадам Тибишрани, бихте ли ме оставили за малко? Бих искал да се сбогувам с Бари насаме.
Очите на жената отново се изпълниха със сълзи и това ме накара да изпитам вина, че я заблуждавам. Не можех обаче да претърся стаята в нейно присъствие.
— При други обстоятелства бих ви отказала, но поради уважението, което изпитвам към вас и към милата ви съпруга, а и като знам колко близки бяхте с него… Освен това трябва да нахраня горкия Томас. Обадете ми се, когато привършите.
И тя си тръгна, гушнала мяукащия котарак.
Вече бях напълно убеден, че Бари е бил убит. Сега трябваше само да разбера дали бе успял да скрие астрариума и ако беше така, то къде? Освен това трябваше да отговоря на още един належащ въпрос: кой стоеше зад всичко това?
Седнах на коженото кресло, опитах се да се поставя на мястото на Бари и да проследя накъде би отправил погледа си. Къде би могъл да го скрие? Потиснах импулса си да скоча и да започна да ровя из разхвърлените вещи. Съсредоточих се, затворих очи, после ги отворих отново. Погледът ми веднага попадна върху аквариума. Нищо не се беше променило и когато погледнах вътре, ми се стори, че пясъкът и тинята си стоят така от много време. Постоях, загледан в аквариума още известно време, след това се изправих неспокойно, усещането за страх и паника се надигаха като жлъчка в мен. Полицията, а може би дори и убиецът на Бари, можеха да се върнат всеки момент, затова трябваше да действам бързо.
Реших да проверя какво има в другите стаи. Влязох в спалнята и видях, че разтегателният диван, на който Бари спеше, също беше нарязан, а трите дървени сандъка, в които държеше дрехите си, бяха преобърнати. Панталони, саронги, бельо и неопрени бяха нахвърлени на купчина на пода. При вида на любимия му сърф с изписан върху него цитат от „По пътя“ на Джек Керуак ми се доплака. Бях толкова вбесен от цялата тази вандалщина, че изритах стената. Един постер, закачен на нея, се свлече на пода, а погледът ми беше привлечен от малък олтар на Буда. Тялото на божеството беше разбито, блаженото му лице ме наблюдаваше от откъснатата глава. До него лежеше статуетка на Тот, древноегипетския бог на думите и магията, когото Бари харесваше особено много. Но къде беше астрариумът? Чух изскърцването на дъска от пода някъде в апартамента. Хвърлих поглед през рамо, опитах се да потисна чувството, че не съм сам. Зачаках. Нищо не се случи. Внимателно се промъкнах в банята, където беше домашната лаборатория на Бари.
Множество стъклени тръби, закрепени със скоби за метални рамки, висяха от тавана и се преплитаха една с друга, така че приличаха на странна скулптура. Умивалникът беше превърнат в работен плот и върху него стояха малък хладилник, чук, пила, по която още се забелязваха частици от тъмно дърво, и хаван с чукало.
Отворих внимателно хладилника, не бях сигурен какво мога да открия в него. Върху мръсните пластмасови полици бяха подредени няколко стъклени шишета с течен азот, едно от веществата, използвано при датиране чрез въглеродния метод. Над някои от тях се издигаше пара, тъй като тапите им не държаха добре. До тях стоеше една неотворена бира. За момент се изкуших да я отворя и да пия за здравето на Бари, ужасен жест, който знаех, че много щеше да му хареса. Стресна ме шумът от нещо, съборено в съседната стая. Подскочих, притиснах се до стената и колкото е възможно по-тихо взех от плота едни тежки клещи. Вдигнах ги над главата си и внимателно се приближих до открехнатата врата, очаквайки убиецът всеки миг да изскочи пред очите ми. Точно в този момент едно измършавяло коте се промъкна през вратата. Загледа ме с огромните си гноясали очи и замяука жално.
Въздъхнах с облекчение и още по-отчаяно се залових с претърсването. Знаех, че е датирал астрариума в лабораторията, но къде го беше скрил след това?
Малко по-нататък на плота имаше огнеупорна мензура, поставена над горелка. Вдигнах мензурата и помирисах съдържанието й — вътре имаше обгорели парченца въглен. Ако изключим дървените частици по пилата и малкото тъмен прах в хавана, за който предположих, че е смляно дърво, никъде не се виждаше и следа от астрариума и дървената му рамка. Десет минути по-късно с натежало сърце се отказах от по-нататъшното търсене. Не знам кой беше убиецът на Бари, но сега той притежаваше астрариума, който ми беше поверен и заради който Изабела и Бари бяха умрели.