Поклатих глава.
— Да не искаш да ми кажеш, че астрариумът преценява каква е мотивацията на човека?
— Тази машина има душа, Оливър, има своя собствена воля. Така поне са вярвали древните египтяни. А аз съм склонен да се съглася с тях.
— Това е нелепо.
През живота си не бях чувал нещо по-абсурдно. Хермес вдигна ръка и ми направи знак да замълча.
— Би било опасно, ако не обърнеш внимание на думите ми, Оливър. Нямаш ни най-малка представа колко важен е астрариумът и какви злини може да ти донесе. Животът на всички ни е объркан, живеем в Изфет, в хаос. Сет управлява тази страна, приятелю. Но по-важното е, че има хора, които използват тези объркани времена, за да се сдобият със сила и власт. Като Амилия Линхърст например, тя е жена с опасни амбиции.
— Наистина ли? Защо мислиш така?
— Тя направо беше обсебила Изабела, докато бяха в Оксфорд. Техните взаимоотношения не бяха просто на студент и неговия научен ръководител. Изабела беше много впечатлителна, беше като глина за моделиране в ръцете на по-възрастната жена. Беше неетично от страна на Амилия да я прелъсти. Още по-лошо беше да я изостави.
Не бях особено изненадан, като разбрах, че Изабела е имала връзка с жена. По отношение на секса тя имаше много по-малко предразсъдъци от мен. Изабела беше десет години по-млада от мен и житейският й опит беше много по-различен от моя. Моето поколение беше израсло в нищетата и мизерията на следвоенните години. Изабела имаше повече късмет в това отношение, беше израсла през шейсетте, години на икономически просперитет и културна разкрепостеност. Но Амилия Линхърст? Просто не можех да повярвам.
— Каква беше истинската причина, поради която се скараха? — попитах недоверчиво.
— Вярвай ми, че когато става въпрос за астрариума, Амилия не би се съобразила нито с твоите, нито с интересите на Изабела — отвърна Хермес. — Ако отидеш при нея, тя не само ще те издаде на властите, но и ще започне да твърди, че тя го е открила, само за да задоволи болните си амбиции.
Предупреждението на Хермес потвърди опасенията на Изабела. Погледнах го, опитах се да разбера какви са неговите собствени намерения, но вече му се бях доверил прекалено много. Нямах друг избор, освен да му вярвам.
— Какво знаеш за Банафрит, жрицата на Нектанебо? — попитах колебливо.
— Ти откъде знаеш за нея?
— Открих дисертацията на Амилия сред вещите на жена ми. В нея Амилия твърди, че Банафрит е искала да открие астрариума, за да помогне на Нектанебо.
Хермес ме изгледа с интерес.
— Значи знаеш доста повече, отколкото показваш, Оливър.
— Това не означава, че вярвам във всичко това — отвърнах пренебрежително.
— Амилия винаги е била обсебена от Изида. Според мен, като оставим настрана професионалното признание, което би могло да й донесе това, тя е посветила огромна част от живота си да докаже, че Банафрит, велика жрица на Изида, е открила и посветила астрариума на Изида. Очевидно Амилия има някакъв интерес от това.
Не успях напълно да разбера какво искаше да ми каже Хермес, затова просто свих рамене. Той ме изгледа настойчиво.
— Както ти казах и преди, този механизъм е все още действащ. Той може да промени съдбата на човека, който се осмели да го задвижи, но мощта му е много по-голяма. Живеем във времена, когато нацията се създава, Оливър, и има много хора, които биха искали да свалят действащото правителство. Историята познава диктатори, хора, проядени от властта, които търсят религиозни реликви, изпълнени със свръхестествена сила. Спомни си само за Хитлер и натрапчивата му мания да открие „Копието на съдбата“, артефакт, с който се предполага, че е бил прободен Исус Христос, и за който легендата твърди, че всеки, който го притежава, ще стане непобедим. Хитлер е изпратил свои хора по целия свят, за да го търсят. За астрариума също се носят много легенди и тези легенди са свързани с власт, която съществува и до днес. Никак не е чудно, че много хора не биха се спрели пред нищо, за да го притежават.
Почувствах, че ме обхваща страх. Вярата и неверието се бореха в мен.
— Той все още е действащ механизъм, но ключът липсва — отбелязах най-накрая аз и хвърлих още един поглед към астрариума.
— Отново настойчиво те подканям да го оставиш при мен. Ще се опитам да открия ключа вместо теб.
По друго време и на друго място сигурно веднага бих отхвърлил такъв явен опит за манипулация. Но както седях в тази богато украсена стая, докато лампата хвърляше отблясъци по бронзовите дискове на астрариума, а Хермес ме гледаше с нескрито очакване, за миг бях почти готов да повярвам в обясненията му. Вярно е, че Египет беше оказал своето въздействие и върху мен, беше невъзможно да избягам от историята и мистичното наследство на тази страна, независимо колко скептично бях настроен. Но тук ставаше въпрос и за нещо друго. Изабела беше посветила живота си на откриването на астрариума и беше умряла за това. В началото си мислех, че властите просто искаха да се доберат до ценната находка. Сега разбирах, че това устройство е много по-значимо, отколкото в началото си представях. Ценен артефакт, култов предмет, мощно средство, което може да унищожава и възкресява — поне другите вярваха, че е така. Следвай инстинктите си, беше ми казала Изабела, а сега инстинктът ми подсказваше, че трябва да науча повече за астрариума, преди да го предам на някой друг.