— Изгубих я — прошепнах аз.
— Изгубихте я? Как можахте да изгубите цял човек? — попита Алфред недоверчиво, все още спотайвайки се зад портата.
Погледнах потреперващите устни на Стенли и веднага ми стана ясно, че е разбрал всичко.
— Хайде, Алфред. — Стенли стисна очи и поведе брат си обратно в двора.
Апартаментът ни се намираше в „Уест Хампстед“, квартал, в който живееха преди всичко обеднели представители на средната класа — разведени, ергени и стари моми, които обитаваха гарсониери. Това беше любимият ми квартал и по разположението си твърде много приличаше на село. Апартаментът беше съвсем малък. Купих го още в началото, успявайки да си осигуря необходимия кредит от банката, когато започнах работа. Това беше грандиозно събитие. Аз бях първият от фамилията ни, който имаше своя собственост, и на двайсет и четири години вече имах чувството, че се измъквам от нищетата, която поколения наред бе преследвала семейството ни.
В апартамента, всъщност това беше преправен таван, имаше само една спалня. Кухнята беше с размерите на голям шкаф и гледаше към покрития с бетон двор на съседите. Холът, който използвахме и като трапезария, беше разположен на две нива. Няколко дървени стъпала водеха към спалнята, която беше толкова малка, че двойното легло едва се побираше в нея. Таванът беше нисък, едва можех да стоях изправен. Най-хубавото нещо на апартамента беше малката тераса на нивото на покрива, на която се излизаше през двойния прозорец в близост до леглото ни. Терасата беше разположена между два високи тухлени комина. Това убежище оставаше скрито и не се виждаше от прозорците на околните сгради, а от него се откриваше прекрасен изглед към северозападната част на Лондон. Когато времето беше хубаво, вадех големия телескоп, който държах подпрян на стената до леглото, и го поставях върху триножника му. Виждах звездите над оранжевото небе над града, те бяха моята метафизична стълба, по която се изкачвах, за да избягам от клаустрофобията на града и малкия апартамент.
Пренесох куфара си през фоайето на сградата и започнах да се изкачвам по стълбите. Боята беше ожулена и се лющеше, килимът беше изцапан и протрит от краката на многото обитатели, минали по него преди нас. Откъм апартамента на младото индийско семейство, което живееше на първия етаж, се носеше силна миризма на къри. Спрях на площадката.
— Оливър? — Съседът ми надникна през открехнатата врата, без да сваля веригата.
— Здравей, Радж — поздравих го аз.
Радж въздъхна с облекчение, свали веригата и излезе на площадката. Беше облечен в потна фланела, бял тюрбан и панталоните на шофьорската си униформа. Гледаше ме уморено и тревожно.
— От нощна смяна ли се прибираш? — попитах аз, бях удивен колко много се зарадвах да го видя.
— Точно така. — Той протегна ръка, гласът му беше дрезгав от вълнение. — Брат ти ни каза за ужасната трагедия. И двамата с жена ми много скърбим, знаеш колко много обичахме Изабела.
— Благодаря ти.
Жената на Радж, облечена в сари, се показа зад гърба му. Стиснах ръката му, опитвах се да потисна вълната от емоции, които напираха в гърдите ми. Радж се смути и извърна глава към апартамента.
— Айша, върнал се е.
Жена му, която беше слаба и крехка като стъклена статуетка, ми поднесе кутия от бисквити.
— Заповядай, сигурно си уморен и гладен, а в хладилника ти няма нищо. Направила съм малко соленки. Заповядай.
Благодарих им искрено и взех кутията.
След като си влязоха вътре, застанах на стълбищната площадка и се загледах във вратата на апартамента ни, която със синия си цвят и месингов обков събуждаше болезнени спомени в мен и сякаш ме викаше при себе си. Стисках отчаяно бисквитената кутия, както давещ се човек стиска спасителен пояс, и така изкачих последните стъпала.
Апартаментът тънеше в мрак, усещаше се миризмата на застоял тютюнев дим и пържен бекон. Пердетата бяха спуснати и имах усещането, че някой друг е живял тук и са се случвали неща, в които не съм участвал. В полумрака успях да забележа няколко мръсни чинии, оставени на пода, един халат беше метнат върху телевизора. Декоративната лампа светеше в ъгъла, безформеният восък в нея се движеше бавно нагоре-надолу и приличаше на извънземна гъба.
Изабела беше настояла да оставим на Гарет ключ от апартамента, за да има къде да се усамотява от време на време и да си почива от бурния живот, който водеше. Очевидно беше идвал тук и бе забравил да почисти след себе си. Вдигнах чиниите и ги отнесох в кухнята. Поне се храни, казах си аз. Бях изправен пред тежката задача да се справя с поредния период на пристрастяването му и перспективата не беше никак весела.