Затворих крана, който капеше, и се върнах обратно в хола. Той беше като капсула, в която времето беше спряло. Предметите, прахът и микроскопичните човешки прашинки принадлежаха на един отминал живот, живот който вече не съществуваше.
Изкачих дървените стъпала и отидох в онази част на апартамента, която използвахме за спалня. Халатът на Изабела висеше на една кука, забита в стената. Зарових лицето си в коприната и поех дълбоко въздух. В гънките му долових мириса на любовните ни игри, на любовните извивки на краката и телата ни.
Свлякох се на колене на пода и потънах в спомени. Питах се дали ще имам сили да продължа напред. Сега, когато нея я нямаше, сякаш пропадах и нищо не можеше да ме спре. Ако искам да бъда напълно честен, трябва да призная, че тогава очаквах да получа някакъв знак, който да ми покаже смисъла да продължа да живея. Чаках Изабела да ми каже нещо през онази невидима стена, която разделя мъртвите от живите.
Наоколо цареше абсолютна тишина. След това до мен достигна мелодията, която идваше от количката на продавача на сладолед и бученето на самолет, преминаващ над главата ми. Изведнъж ми се прииска да изтрия всичко от живота си — обърканите събития случили се в Египет, астрариума, непрестанната мъка от загубата на Изабела.
Грабнах металното кошче за отпадъци, отворих чекмеджетата на скрина и извадих дрехите й — пуловери, блузи, поли, бельо, сега всички те принадлежаха на един призрак, от който възнамерявах да се отърва. Натъпках колкото се може повече дрехи в кошчето и го изнесох на терасата. Излях в него бутилка със запалителна течност и поднесох клечка кибрит.
Плъзнах се надолу, седнах на земята и подпрях гръб в стената. Докато всяка една от дрехите й се сгърчваше в пламъци, си спомних случаите, когато я беше носила. Индийската памучна рокля се развяваше около загорелите й крака, докато тя танцуваше по време на един рокконцерт, деловият костюм, който носеше, когато изнасяше лекции, една нощница, която обличаше винаги, когато подсъзнателно изпращаше към мен сигнал, че иска да се любим.
Бях емоционално изчерпан, свих се на кълбо и затворих очи.
Събуди ме шумът от приближаващи се стъпки. На фона на следобедното слънце се очерта силуетът на млада жена. Буйната й коса падаше около лицето й и приличаше на грива.
— Ти ли си, Оливър? — попита тя.
С мъка се изправих на краката си, бях напълно дезориентиран. Сигурно бях спал в продължение на часове.
— Аз съм Зоуи, приятелката на Гарет. Извинявай — и тя посочи отворения прозорец, през който се бе покатерила на покрива, за да достигне терасата. — Много нахално от моя страна. Влязох, без да ти се обадя. Ключовете са в Гарет. Той даже няма представа, че си се върнал…
— Няма проблем. Значи ти си позвънила в офиса в Александрия?
Зоуи се премести на сянка и най-после успях да я огледам добре. Носеше кубинки, червени мрежести чорапи и синя плетена официална рокля, разкроена от кръста надолу. Къносаната й коса беше дълга до раменете, а лицето носеше невинната красота от времето на Прерафаелитите, която беше в пълна противоположност с начина й на обличане. Въпреки тежкия лилав грим тя изглеждаше изключително млада.
Огледа ме много внимателно и с изненада установих, че този поглед напълно ме обезоръжи.
— Приличате си, само че ти си по-стар — отбеляза тя.
Реших, че е време да си поговорим за по-съществени неща.
— Гарет добре ли е? — попитах аз.
— Зависи какво разбираш под добре. Ще свири тази вечер, затова реших, че няма да е лошо да дойдеш и да го видиш. Лично аз не съм го виждала по-самоунищожително настроен.
— Какво искаш да кажеш?
Изгледа ме право в очите и реши да бъде напълно откровена с мен:
— Амфетамини. Искам да кажа, че всички ги употребяваме от време на време, но при Гарет положението е толкова тежко, че го е страх да заспи. Ама истински го е страх. Има чувството, че ще умре, ако си затвори очите. През по-голямата част от времето се държи съвсем нормално и после изведнъж започва да разправя, че ще дойдат някакви хора и ще му откраднат душата.
— Това не звучи много нормално.
— Така ли? — попита Зоуи с ирония.
Тя се протегна към все още димящото кошче и извади от него един полуизгорял сутиен на Изабела, от който висяха дантели и банели, и го размаха пред очите ми.