— Бяха близки.
— Групата ще свири в „Дъ Вю“. Започват след около час, затова давай да тръгваме.
Поколебах се. Не бях си представял възможността да видя брат ми да пее на живо. Всъщност никога не бях чувал групата на Гарет, това беше приоритет на Изабела. Полусъзнателно избягвах концертите им, някаква част от мен се ужасяваше, че може да се окаже, че Гарет не е толкова талантлив, колкото ми се искаше. Трябваше да вярвам в бъдещия му успех, така както моите родители никога не бяха вярвали в моя, а това означаваше, че той трябваше да е наистина добър.
Хвърлих отново поглед към покривите на околните сгради, гледката беше толкова различна от тази в Александрия. Слънцето беше започнало да залязва зад хоризонта.
— Хайде да вървим — подкани ме Зоуи. — По-добре, вместо да се мотаеш тук сам. Обаче не можеш да отидеш, облечен в този тъп костюм.
18
„Дъ Вю“ беше стара бална зала, която някой бе решил да превърне в място за провеждане на рокконцерти. Залата не бе претърпяла много промени, като изключим неоновите украси, висящи от тавана, и завесата на сцената, на която на червен фон, оградено в кръг, бе изписано огромно А. По балконите имаше пищни гипсови релефи, а от тавана висеше огромен кристален полилей, на който на някого му беше хрумнало да закачи розови лампички. Стените изглеждаха синьо-бели на светлината на пулсиращите прожектори.
Барът се намираше на горния балкон и над него просветваше неонова картинка на Мики Маус, който правеше секс с Бети Бууп. Около бара бяха разположени няколко големи сепарета. Опитах се да си пробия път през тълпата, като се мъчех да не разлея водката и четирите халби бира, които държах в ръцете си. Когато пристигнахме, групата вече беше зад кулисите и се подготвяше да излезе на сцената, затова охраната не ни пусна да отидем при тях. Зоуи ме заведе до бара, посочи ми масата, на която се бяха събрали съквартирантите на Гарет, и ми нареди да купя питиетата. Успях да достигна до тях. Чувствах се неловко в износеното кожено яке на Гарет, което Зоуи насила ме бе накарала да облека.
Имах чувството, че съм попаднал в измисления свят на художника Йеронимус Бош. Младите мъже и жени бяха облечени по изключително странен начин, а прическите им бяха направо невероятни. Стояха облегнати на стените или се подпираха по столовете. Стори ми се дори, че една двойка правеше секс върху масата в съседното сепаре, а хората ги подминаваха, без да им обръщат никакво внимание. Яркорозовите пънкарски гребени на главите на друга двойка бяха високи повече от трийсет сантиметра. Мъжът, който беше доста по-нисък от приятелката си, ми приличаше на странен паун. Очите му бяха внимателно гримирани в черно, а обръснатите части от главата му от двете страни на стърчащите розови кичури блестяха като недопечени палачинки. Под черното му кожено яке, цялото в ципове и капси, се виждаше скъсана фланелка, захваната с огромни безопасни игли, а плътно прилепналите му панталони бяха направени от гума. Приятелката му беше сложила кожен сутиен, предполагам, че подобно нещо можеше да се купи от сексмагазините, и съвсем къса карирана пола, под която се подаваха жартиерите, които държаха мрежестите й чорапи. Двамата ми приличаха на членове на някакво племе, особено младият мъж, чийто издължен обръснат череп и орлов нос ми напомняха на някои от нубийските племена, които бях видял в централна Африка. Никога не си бях представял, че англичаните могат да се обличат така цветно и с такова голямо въображение. В един странен момент си помислих дали тази мода всъщност не е брилянтно сливане на колониална Британия с градската маргинализирана младеж.
Съквартирантите на Гарет се бяха разположили в едно сепаре, а Зоуи се бе настанила до тях. Поставих чашите на масата и седнах. С известно задоволство забелязах, че и те като мен изглеждаха съвсем не на място тук. Бяха странна група и като че ли нямаха нищо общо помежду си, освен квартирата, в която се бяха самонастанили. Тя се намираше в „Харлесден“, индустриален, непривлекателен район в северозападните покрайнини на Лондон. Тясната викторианска къща се намираше в единия край на малка задънена уличка и трябваше да бъде съборена, когато преди осемнайсет месеца Гарет и приятелите му незаконно се бяха нанесли в нея. Въпреки че не одобрявах постъпката им, не можех да не се възхитя на енергията, с която се бяха захванали да я ремонтират. Прочистиха старата канализация, която минаваше под улицата, изхвърлиха боклука от задния двор и смениха изпочупените стъкла на прозорците.