— Чудесно, приятелю, пиенето пристигна въпреки неуправляемата тълпа — заяви Денис.
Той беше на четирийсет години, активен член на Международната марксистка група и на ръба на шизофренията. Беше силно пристрастен към четенето и когато не четеше Ницше, работеше като букмейкър. До него седеше Филип, нисък, пълен французин с дълга коса, който беше дошъл в Лондон, за да не го вземат войник или поне така бе казал Гарет на Изабела. Брат ми се бе запознал с този дезертьор по време на едно събрание на анархисти.
Третият им съквартирант беше дребен ирландец, на име Франсис. Той имаше права рижа коса, която достигаше до кръста му. Беше пуснал и малка брадичка, която също така бе рижа. Никой не го беше виждал без бродираната му шапчица, която му придаваше вид на усърден градински гном.
— Благодаря ти, Оливър, ти си истински джентълмен и това няма да бъде забравено — измърмори той с мекия си ирландски акцент и се протегна да вземе чашата си.
Покрай нас бавно премина една страхотна висока блондинка, облечена в панталони с множество връзки и мрежест потник. Увисналите й гърди с големи зърна с пиърсинг се виждаха съвсем ясно. И тримата мъже я зяпнаха, забравили за халбите с бира в ръцете си.
— Я погледни тази! Ангел, попаднал в ада и знам кой е мъжът, който ще я спаси от това проклятие — каза Франсис с възхищение в гласа.
— Щом ти харесва, според мен тези пънкарки имат зъби и в оная си работа. Аз, честно казано, не бих им поверил мъжкото си достойнство — отговори Филип и внимателно отпи от бирата си.
— Нищо не разбираш — обърна се Денис към Франсис. — Поругаването на тялото е изявление срещу красотата и въпреки това самото поругаване се превръща във фетиш, а след това в субкултура, която сама по себе си дефинира красотата, така че целият този протест става безсмислен. Получава се затворен кръг. Цялата история представлява един затворен кръг след друг.
— Господи, Денис, сигурен съм, че си много забавен в леглото по един модернистичен начин — заяви Франсис и се обърна към мен: — Ами ти, Оливър? Като я гледаш тази мацка, става ли ти нещо?
— Франсис! Човекът е загубил жена си съвсем наскоро, не се интересува от никакви мацки — скара му се Денис. — Съжалявам, Оливър, приятелите ми са емоционално нестабилни, най-меко казано. Франсис не искаше да те обиди.
— Не съм се почувствал обиден — отвърнах аз, стигнал до заключението, че единственият начин да оцелея тази вечер, е да се напия.
— Оставете горкия човечец на мира — нареди им Зоуи. — Не виждате ли, че освен в акустичен, в момента е и в културен шок — заяви тя и се обърна към мен: — Не се притеснявай, момичетата тук не хапят, освен ако не ги помолиш много учтиво.
При тези думи тя се усмихна закачливо. В този момент светлините загаснаха. Водещият се появи на сцената и публиката веднага започна да свири неистово с уста.
— „Алиенираните пилоти“ — изкрещя той в микрофона.
Денис се изправи на крака, на неоновата светлина лицето му изглеждаше мъртвешки бледо.
— Другари, време е войската да се подреди за парада — заяви той тържествено и се отправи към сцената.
Всички го последвахме, освен Франсис, който се възползва от отсъствието ни и допи останалите бири.
От дъното на тъмната сцена се чу нисък тътен на барабани, последван от удара на чинели. Един прожектор светна и освети брат ми със синьо-бяла светлина. Гарет приличаше на красива испанска гравюра от шестнайсети век. Беше гол до кръста и толкова слаб, че ребрата му прозираха под бледата кожа. На гърдите му беше изрисувано кървящо сърце. Беше обут в плитки кожени панталони и носеше колан с много капси по него. Стоеше със затворени очи и наклонена назад глава. На челото си имаше венец от бодлива тел, направен от пластмаса, по скулите му се стичаха капки, които имитираха кръв. Държеше микрофона в една ръка, сякаш беше скиптър. Вдигна мускулестите си ръце, като че ли беше разпънат на кръст. Ужасих се от очевидните религиозни символи, явно не бе успял да се измъкне от влиянието на майка ни. Беше слаб, но не и мършав. Надявах се въпреки всичко тревогата на Зоуи да се окажеше неоснователна.
Сред публиката настъпи благоговейно мълчание. Мина ми през ума, че Изабела би била много горда, ако можеше да види Гарет в този момент. Имах чувството, че стои развълнувана до мен. Обърнах се инстинктивно, почти очаквах да зърна лицето й, но вместо това видях Зоуи, вперила поглед някъде в пространството над мен. Погледнах през рамо, почудих се какво толкова е привлякло вниманието й, но не забелязах нищо. Като че ли за да ми отговори, тя неочаквано вдигна ръка и размаха пръсти над главата ми, сякаш искаше да прогони нещо.