След това по лицето й се изписа напрегнато очакване, тя се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
— Проблемът при брат ти е, че му липсва последователност, във всеки следващ момент е различен. Но може би точно това ще го направи известен.
Зоуи приличаше на приказна магьосница, тежко гримираните й клепачи проблясваха в сребристо.
Гласът на Гарет неочаквано проехтя над тълпата:
— Това е за Изабела, нека звездата й вечно свети над нас — изрече той и аз усетих, че ме залива вълна от емоции.
В следващия миг запя с ниския си дрезгав глас, а тялото му заемаше една след друга различни пози — слабичък Пиеро с осанка на тореадор. Ефектът без съмнение беше изключително чувствен и аз започнах да се питам какво се бе случило с детето, което някога водех на разходка по хълмовете. „Тресавищата имат сенки — беше ми казал той веднъж, — но когато нощта падне, сенките отлитат, тресавищата остават сами и треперят от студ.“ Никога няма да забравя дълбокото чувство, с което ми говореше шестгодишното момченце, а сега виждах същото това чувство на сцената.
Припевът беше гърмяща какофония от звуците на китарите, които накараха публиката да полудее. Най-отпред пред сцената се беше подредила група от скинари, които подскачаха през цялото време, а обръснатите им глави блестяха от пот. Бяха направо като полудели и избутаха всички останали настрани. В това време светлината стана кървавочервена и започна да пулсира, така че се виждаха само накъсаните движения на Гарет.
Имах чувството, че брат ми се е преобразил в някаква нова личност, която не подозирах, че съществува зад ленивата му фасада. Думите на песента ми звучаха като старовремски келтски легенди, въпреки припева, който се стоварваше върху човек с цялата си жестокост. Следващите три песни също започваха твърде романтично, нежни балади, но с призоваващи към насилие припеви. В края на сцената, близо до краката на Гарет се бе събрала една групичка момичета. Прожекторът се извъртя към публиката и освети лицата им. Стори ми се, че всяко едно от тях провеждаше свой интимен разговор с Гарет, като че ли той пееше само за нея. Тези момичета ми заприличаха на богомолци, застанали като вкаменени пред олтар. Имаше нещо хипнотично в тази гледка. Изведнъж усетих, че ме обзема завист, и се опитах да си представя как ли се чувства човек, който има такава власт над другите.
Точно в този момент едно момче, което изглеждаше на около петнайсет години и носеше знамето на страната, закопчано с безопасна игла за фланелката си, се бутна в мен и разля бирата си върху предната част на панталоните ми. Аз се обърнах да го изгледам, но той продължи невъзмутимо и потъна в полюшващата се тълпа. Трите водки, които бях изпил, влязоха в съюз с умората и усетих, че започва да ми се вие свят. Пробих си път през тълпата, добрах се до стената и се облегнах на нея, а в това време брат ми продължаваше да пее и да излива емоциите си на сцената.
Гримьорната на Гарет съвсем не беше толкова лъскава, колкото очаквах. Беше боядисана в бяло, имаше едно очукано огледало, залепено за стената, и пластмасова маса, покрита с гримове, празни бирени бутилки и преливащи от фасове пепелници. В единия ъгъл стоеше метална закачалка на колела, на която висяха различни сценични костюми.
Гарет се облегна на масата, беше си сложил слънчеви очила. Около него се бяха събрали почитатели и членовете на групата. Той държеше бутилка бира в едната си ръка, а под другата се беше мушнала Зоуи и го гледаше с обожание. На светлината на неоновите лампи видях, че потта, която се бе стекла по лицето му, бе образувала бразди по сценичния му грим. Струваше ми се нервен, все още превъзбуден от изпълнението си на сцената, но веднага ми стана ясно, че пресилените му жестове са резултат от употребата на амфетамини.