Гарет току-що бе загасил лампата, за да покаже на останалите звездите, които беше поставил, и всички почтително бяха вперили погледи в зеленото сияние на тавана.
— Казвам ви, на хашиш изглежда по-яко от Сикстинската капела — измърмори Филип, свит в едно от безформените меки кресла.
— Трябва да пробваш как е на ЛСД. — Барабанистът се изтърколи по гръб, беше жестоко надрусан.
— Така е — потвърди Зоуи, гласът й бе станал съвсем писклив.
— Гарет — просъсках аз, — мислех, че искаш да говориш с мен насаме.
— Че ние сме насаме.
— По дяволите, не сме.
— Имах предвид в екзистенциалния смисъл на думата.
— Стига вече, тръгвам си.
Опитах се да се изправя, а Гарет сграбчи ръката ми.
— Извинявай. Не си тръгвай, обещавам ти след малко ще поговорим — каза той и ме дръпна към себе си, дъхът му миришеше на бира. — Как всъщност умря тя? Успя ли да открие астрариума? Така ли се случи нещастието?
Спрях, мислите ми препускаха в тъмнината. Не знаех, че му е било известно, че Изабела бе отишла в Александрия, за да търси астрариума.
— Удави се, докато го търсеше — прошепнах аз.
Нямах намерение да му казвам, че го е открила. Не защото му нямах доверие, просто исках да го предпазя. Не можех да понеса мисълта, че мога да го изложа на същата опасност, на която неволно бях изложил Бари. Може би вече го бях направил, като дойдох в къщата му. Не можех да се отърва от натрапчивото чувство, че някой ме преследва и ако не дай си боже някой го пресрещнеше и започнеше да го разпитва, за него щеше да е по-добре, ако не знае нищо.
— Ела с мен — каза Гарет и се изправи.
Стигнахме някак си до вратата, като по пътя си се спъвахме в протегнати ръце и крака, с което предизвикахме множество възклицания. Малката стая, в която ме заведе, беше облицована с кори за яйца и осветена от една-единствена гола крушка. До едната стена имаше очукано бюро със звукозаписна апаратура на него, а на отсрещната стена имаше малка библиотека, в която открих книги като „Един сезон в ада“ на Рембо, „Магът“ на Джон Фаулз, „Гледни точки“ на Джон Бъргър и други типични четива за двайсет и четири годишен студент по изящни изкуства.
— Тук работя — поясни Гарет. — Използвам тази стая едновременно като звукозаписно студио и като ателие. Само малцина привилегировани имат право да влизат тук. Имам фенки, които са готови да жертват девствеността си само за да бъдат допуснати да минат през тази врата.
— Няма от какво да се безпокоиш, загубих девствеността си преди много години — пошегувах се аз.
— Слава богу! — засмя се Гарет и се протегна да вземе книгата на Рембо. — Мисля, че това търсиш.
Между страниците на книгата се намираше копие на рисунката, която вече познавах.
— Показвала ли ти е това? — попита Гарет.
— Да, в нощта, преди да… — Гласът ми изневери, не можах да намеря сили да изговоря думите.
С треперещи ръце взех рисунката, която беше направил за Изабела. Гарет сложи ръка върху рамото ми, сякаш искаше да ме утеши.
— Обясни ли ти какви са тези символи най-отдолу? — попита той и задържа ръката си върху рамото ми.
Загледах се внимателно в рисунката, след това въздъхнах и поклатих глава.
— Каза, че ще ми обясни всичко, когато открие самия астрариум. Но знам, че заедно сте работили върху шифъра.
Поведението на Гарет изведнъж се промени. Изправи се, отметна косата от челото си и се усмихна.
— Винаги ме е бивало да решавам загадки, спомняш ли си?
Спря, сякаш се опитваше да събере цялата си енергия. След това като някакъв алхимик постави ръцете си върху страницата, все едно четеше с помощта на Брайловата азбука. Никога преди това не го бях виждал толкова концентриран, беше затворил очи и мускулите по лицето му леко потръпваха, сякаш се опитваше да разбере какво му говори листът хартия. Неочаквано отвори очи и сгъна внимателно листа, така че символите се долепиха един до друг.