— Взирах се с часове в него. Имаше нещо в симетрията или в липсата на такава, което привлече вниманието ми.
Показа ми листа. Така както го беше сгънал, ставаше ясно, че написаните символи всъщност са били половинки от истинските символи или йероглифи и след като всеки от тях застанеше плътно до срещуположния му, те вече не бяха осем, а четири. Той ми посочи четирите нови йероглифа и каза:
— Това са основните египетски йероглифи, чието значение можеш да откриеш във всяка библиотека — пеене/песен, пръчка/тръстика, поставям/намествам, Хатор/лъв, уста. Преводът звучи така: „Когато поставиш пеещата тръстика в устата на лъва, пясъците ще запеят“. Преди да заминете за Александрия, двамата с Изабела прекарахме много часове, опитвайки се да разберем контекста, какво може да означава тази фраза, изписана върху астролаба, върху машината за отмерване на времето. Няколко седмици по-късно изведнъж ми просветна. Бях чист, преди това дни наред бях надрусан. Както и да е, няма значение, събудих се посред нощ и сякаш ме споходи божие просветление, случи се няколко седмици, преди Изабела да се удави. Веднага се свързах с нея по телефона и я попитах: „Ами ако тръстиката всъщност е ключ, а устата на лъва е ключалката? Ами ако е необходим ключ, за да се задейства астрариумът?“. Настъпи дълго мълчание и след това тя тихо ми отговори: „Господи, Гарет, ти реши загадката. Аз десет години се занимавам с това и ето че ти я реши“. Никога няма да забравя гласа й.
— Изабела обичаше да влага малко драматизъм — отбелязах аз, гласът ми бе станал дрезгав.
Скръбта ми се примесваше с чувство за вина и някаква странна ревност, че тя се бе доверила на Гарет, а не на мен.
— Виж, това е древна загадка — каза той нетърпеливо, — някаква метафорично изречена инструкция. Но нали вече няма как да разберем дали е така?
Последното му изречение беше съпроводено с въпросителен поглед. Избегнах погледа му, страхувах се, че той се бе досетил, че Изабела е открила астрариума и дори предполагаше, че сега е при мен. Не можех да го излъжа.
— Оливър, нали…
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб, разбра ли? — Отговорът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах.
— В опасност ли си?
Не му отговорих, само сведох поглед. Никога преди Гарет не бе ме виждал толкова уязвим. Виждах как се бори със себе си, докато се опитваше да възприеме новия ми образ, който беше в пълна противоположност с познатия му образ на делови бизнесмен. След малко отново насочи вниманието си към рисунката.
— Добре, аз нищо не знам, но има още нещо, което ти трябва да знаеш за надписа. Мисля, че в самия начин, по който е съставен шифърът, се крие някакъв символ. Две половини, които нищо не означават, докато не се съберат заедно. Това още веднъж подчертава идеята ми за наличието на ключ. Според мен астрариумът, ако Изабела изобщо го е открила, не е цялостен. Трябва да се открие и другата му половина, най-вероятно това е ключът, и едва тогава ще може да бъде активиран. Двете половини съставляват едно цяло, звучи почти като любовна история. Ето това е романтичната версия на надрусания Гарет.
Загледах се отново в йероглифите, опитвах се да изглеждам безразличен, за да прикрия удивлението си. Гарет интуитивно беше схванал необходимостта от Уаз — ключът, който можеше да активира устройството.
Чух някакъв звук зад вратата, стреснах се и набързо прибрах рисунката. Видях, че Гарет се разтревожи от проявения от мен страх. Протегнах се и сложих ръка върху рамото му.
— Не казвай на никого за йероглифите и тяхното значение, разбра ли? Това е изключително важно както за мен, така и за Изабела. Унищожи рисунката и забрави за всичко, ясно?
Той кимна тържествено.
— Освен това искам да дойдеш да живееш при мен — продължих аз, бях решил да се опитам да го убедя, докато бе лесно уязвим. — Ще остана тук само няколко седмици, но това ще ти даде шанс да се изчистиш. А и, честно казано, имам нужда от компания.
Усетих как Гарет се напрегна, когато споменах за пристрастеността му. Отново започна да се държи с присъщото за наркоманите безразличие.
— Не мога, трябва да ходя на часове, имам да репетирам, няма как да стане…
— Моля те.
— Не, Оливър, не мога. — Долових в гласа му враждебност и агресия и разбрах, че няма смисъл да споря повече с него.
— Тогава поне ми се обаждай всеки ден да знам, че си добре.