Докато обикалях около гранитния ковчег и изучавах йероглифите, съвсем ясно усещах астрариума, който бях поставил в раницата си. Спрях се, когато видях една малка врата, издълбана отстрани на саркофага. Това беше вратата, през която трябваше да преминава Бато на фараона. Какво се бе случило с Нектанебо II? Дали беше починал в някое затънтено кътче на Африка? Или животът му бе приключил като високопоставено лице в двора на друг монарх, където се е криел под чужда самоличност?
Изведнъж ужасно много ми се прииска да прокарам пръстите си по йероглифите. Струваше ми се, че ако докосна вратата, ще успея да разбера къде се намира Бато на фараона, което все още не можеше да намери покой — в Гърция, в Иран или в Египет? Ако сега извадя астрариума и го допра до саркофага, дали между двете щеше да се получи някакъв синхрон?
Огледах внимателно залата. Човекът от охраната беше застанал с гръб към мен. Протегнах бързо ръка и я прокарах по неравната повърхност на саркофага. Имах чувството, че йероглифите шепнат под пръстите ми.
— Прекрасен е, нали?
Отдръпнах бързо ръката си и се обърнах. Пред мен бе застанал един едър мъж на около петдесет години, с яркочервена коса и силен обрив по челото. Темето му беше голо, но за сметка на това имаше големи бакенбарди, които се спускаха по бузите му. Беше с дънки в цвят бордо и оранжева риза. Ярките цветове оставиха в мен усещането, че чрез тях мъжът се опитва да прикрие невзрачната си външност.
— Не се безпокойте — каза той. — Много хора го докосват, просто не могат да се въздържат. Това е натрапчива идея, подсъзнателно ние всички търсим път към задгробния живот.
Смехът му прозвуча като лай, в който долових ирония. Той протегна ръката си и аз предпазливо се здрависах с него.
— Аз съм Хю Уолингтън, а вие трябва да сте Оливър Уорнок.
— Аз съм. Благодаря ви, че отделихте време да се срещнете с мен.
— За мен е удоволствие. Освен това се чувствам поласкан, че ме потърсихте. Не са много хората, които ме търсят. Специализирал съм се в една доста тясна област на египтологията.
Той ме огледа с преценяващ поглед и неочаквано ми се стори, че учудването му, когато му позвъних по телефона, не беше съвсем искрено. Потиснах безпокойството си, трябваше да продължа проучването си по-нататък, а Хю Уолингтън беше единственият ми шанс да го направя.
Отново насочих погледа си към саркофага.
— Кажете ми, наистина ли никой не знае къде е бил погребан Нектанебо II?
— Избягал е от Египет, напуснал е поста си, така да се каже…
— След като се е оттеглил в Мемфис…
— Знаете си урока. — Уолингтън започна да ми показва различни надписи. — Тук е написано, че фараонът е бил смятан за велик магьосник. Нектанебо II е известен с това, че е построил рекорден брой храмове и по този начин е напомнял на населението за собствения си божествен произход, а освен това е използвал мистицизма и религията за политическата си пропаганда. От наша гледна точка това е доста ирационално, особено в контекста на съвременната политическа обстановка…
— Не съм много убеден в това. И днес кралят на Саудитска Арабия често се съветва с астролози, когато му предстои да вземе някое политическо решение.
— Така е наистина. Вие познавате ли краля?
— Не го познавам лично, но съм работил на някои от нефтените му находища.
— А аз познавам цялото семейство. Работих за един от далечните роднини на краля, принц Маджид. Наистина интересен човек, отнася се малко сурово към поданиците си, но в онзи край на света така стоят нещата.
Уолингтън се усмихна, очевидно му доставяше удоволствие да говори по този въпрос. Оставих го да приказва, колкото по-малко говорех аз, толкова по-добре.
— В продължение на много години — продължи той — бях личен куратор на принц Маджид. Беше събрал изключително богата колекция от антични предмети, някои от тях с голяма религиозна и мистична стойност. О, да, обичам Близкия изток. Бях изпратен там през петдесетте години, когато все още бях в армията. В онзи пейзаж и начин на живот не могат да оцелеят хора с преструвки. Но вие сигурно също сте се сблъсквали с това във вашия бизнес.
— Напротив, в петролния бизнес има много преструвки.
Двамата се засмяхме и без да се усетя, започнах да изпитвам топли чувства към този човек, към ентусиазма му, към любовта, която и двамата изпитвахме към трудния, нервен и отчаян живот в Египет. Неговата любов към страната бе поставена на прагматична основа и това много ми допадна, особено в сравнение с фантастичните интерпретации на Хермес Хемиедес относно египетската религия. Хареса ми и това, че е бивш военен. Струваше ми се, че е човек, здраво стъпил на земята.