— Предизвикателството се състои в това да се опиташ да възприемеш културния манталитет на древните египтяни — продължи Уолингтън, — което е направо невъзможно за англосаксонец, живеещ в съвременна демократична страна, изповядваща юдейско-християнска религия. Но ако успееш да си представиш какво означава безпрекословно да вярваш в магии и редовно да разговаряш с цял куп божества, които трябва да умилостивяваш и да отгатваш какво очакват от теб, за да оцелееш, тогава картинката започва да ти се прояснява. — Той посочи един от йероглифите. — Тук е написано, че Нектанебо е издал заповед, според която е трябвало да бъде почитан като живо превъплъщение на бог Хор. Това е било мъдро политическо решение, защото по този начин е използвал мита за победата на Хор над Сет като алегория, с която е искал да покаже собственото си превъзходство над персите. Това е била брилянтна маркетингова стратегия, докато…
— Докато персите не го нападнали за втори път.
— Точно така. Нищо друго не може да разруши мита за непобедимост така успешно, както повторното нападение.
И двамата се засмяхме отново.
— Съдбата на Нектанебо II ме привлича много силно още от студентските ми години — заяви Уолингтън. — В него е събрано всичко — военна стратегия, магьосничество, духовна прозорливост и загадка, свързана с изчезването му. Когато бях млад, героите ме впечатляваха много силно, може би защото в мен самия нямаше нищо героично, бях готов на всичко, само да успея да се измъкна от крайния квартал на Лондон, в който живеех. Животът в тези квартали може да послужи като страхотна мотивация за младите хора. Може би точно заради това отидох в армията, но Луксор, този древен град на фараоните, е причината да стана египтолог. Струва ми се, че са минали векове оттогава.
Стана ми още по-симпатичен поради интелигентния начин, по който говореше. Попитах се дали мога да му се доверя.
Сякаш усетил колебанието ми, той заговори съвсем тихо:
— Чух за съпругата ви, господин Уорнок. Ние, археолозите, сме едно затворено общество. Приемете най-искрените ми съболезнования, смъртта на Изабела е огромна загуба за всички нас. Срещнахме се веднъж на една конференция. Беше прекрасна жена и изцяло отдадена на работата си. Повечето от нас са такива сухари, искам да кажа, че самите ние сме заприличали на парчета от древна керамика, станали сме твърде затворени в себе си…
Усмихнах се и отново погледнах към саркофага. Желанието ми да извадя астрариума и да го приближа до йероглифите беше станало почти непреодолимо. Обърнах се към Хю Уолингтън, бях готов да му разкажа всичко. Имах отчаяна нужда от професионалния му съвет, освен това, изглежда, че той дълбоко уважаваше Изабела. В този момент направих съдбоносен избор.
— Ако ви кажа, че нося със себе си артефакт, който най-вероятно е от времето на фараоните, бихте ли се съгласили да го погледнете и да ми кажете какво мислите за него? — попитах, без много да се замисля.
Той отстъпи стреснато назад.
— Нали знаете, че притежаването на такъв предмет е незаконно? — попита и ме изгледа изпитателно.
В същия момент се разколебах, стори ми се, че съм допуснал ужасна грешка.
— Осъзнавам само, че поемам огромен риск, като ви се доверявам — казах аз и след това добавих тихо: — Жена ми откри този артефакт точно преди да се удави.
Хю Уолингтън хвърли поглед към раницата ми.
— Моля, последвайте ме.
Минахме през една огромна зала и се отправихме към грамадната гранитна глава на Аменхотеп III. Благоговейното изражение на младия фараон бе изгубило донякъде въздействието си, защото липсваше по-голямата част от брадичката му, както и фалшивата брада, която бе знак за божествения му статут. Дали тази фалшива брада не е била строшена от ранните християни, които са нападали старите езически богове? Или може би английските моряци се бяха отнесли с неуважение към фараона, когато през деветнайсети век са пренасяли главата му с някой търговски кораб. Няма значение, сега младият фараон бе загубил част от достойнството си и трябваше завинаги да си остане така, без част от лицето си. Хю Уолингтън ме хвана за лакътя и ме поведе покрай статуята.