Точно зад нея се намираше една едва забележима врата.
Минахме през нея и атмосферата веднага се промени. Вече не се намирахме в огромните зали на музея, а като че ли вървяхме по прашните коридори на някое министерство. Това беше неофициалното лице на институцията, лабиринт, в който всеки от работещите тук историци се бе затворил в собствения си свят — гръцки, римски или келтски — хвърляше въдицата си като рибар и усърдно изучаваше всичко, до което се добереше. Докато се движехме по коридора, преминахме покрай няколко кабинета и покрай други стаи с големината на килии. През прозорците им се виждаха техните обитатели, наведени над осветените си бюра. Те категоризираха и реставрираха новите експонати, възстановяваха старите, правеха отливки на счупените и приличаха на колония от мравки, в която всеки се занимаваше със собствената си задача.
Спряхме пред боядисана в зелено врата, на която имаше месингова плочка с изписано върху нея „Х. У. Уолингтън“.
— В случай, че се питате, У е от Уинстън. Майка ми му беше страхотен почитател — отбеляза Уолингтън с усмивка, докато вадеше от джоба на ризата си ключа, завързан за верига. — Добре дошли във вътрешната част на светилището — каза той и ме покани да вляза.
Веднага ме блъсна силната миризма на химикалите, използвани при реставрация. Познавах тези миризми, защото Изабела ме бе водила в подобни лаборатории. Миришеше на киселини, които се използваха, за да разградят наслоените пластове, и на химикали, използвани при обезсоляването на предметите, открити по морското дъно. Приближих се към бюрото до прозореца и хвърлих поглед навън. След това бръкнах внимателно в раницата си и извадих оттам старателно увития пакет. Бавно разопаковах астрариума и го поставих на бюрото, където той заблестя на светлината на настолната лампа.
Уолингтън пое дълбоко въздух от изненада и след това издиша шумно.
— Невероятно! — възкликна той, взе една лупа и се наведе над механизма. — Първото нещо, което веднага привлича погледа ми, са картушите, отличителните знаци на фараоните.
Той посочи двете колони от йероглифи, оградени от елипси, които малко наподобяваха на печати. В единия от картушите се забелязваше йероглифът на кралския сокол. Уолингтън продължи да говори въодушевено:
— Ясно изразеният мотив с щраусовото перо показва, че астрариумът е принадлежал на Нектанебо II. Другият картуш, който теоретично би трябвало да принадлежи на първия му притежател, е на Рамзес III. Погледнете тук, изписаното с йероглифите се чете „Усе-маат-ре мери Аму“ и означава Ре е могъщ, обичан от Амун, Рамзес, владетел на Хелиополис. Разбира се, много често се добавят картуши, за да се придаде достоверност на фалшивите артефакти. Но два картуша са вече прекалено много. Но да насочим вниманието си към самия уред. Можем най-добре да го опишем като механична звездна карта, която има способността да направлява съдби. Въпреки че съществуването на такъв сложен уред по времето на фараоните, честно казано, ми се струва твърде невероятно. Египетската астрология е била свещена наука и се е пазела в тайна от непосветените, което означава, че това, което знаем за нея днес, са само догадки и научни предположения, направени въз основа на религиозните системи на съвременните цивилизации. За съжаление нямаме никаква друга отправна точка.
— Значи аз преценявам доколко да вярвам и доколко не — опитах да се пошегувам аз.
— На някои хора това им се удава по-лесно, отколкото на други, зависи от вътрешната ви духовна нагласа. Но не трябва да забравяме, че Нектанебо II, както и последователите му, са вярвали непоколебимо в магическите способности на фараона. Всъщност по негово време, а и следващите няколко поколения, са вярвали, че той е един от най-великите магьосници и астролози на всички времена. Разбира се, мистериозното му изчезване още повече е подхранвало този мит. Някои дори вярват, че той е жив и до ден-днешен.
Останах изненадан, че в гласа на Уолингтън не долових никаква ирония, когато изговори тези думи.
Усмихна се, сякаш искаше да ме окуражи, и продължи:
— Това е само в случай, че вярваме в безсмъртието. Невероятно е до какво не би прибягнала по-голямата част от човечеството в стремежа си за вечен живот. Между дванайсети и седемнайсети век се е развивала огромна експортна търговия с мумии. Европейците са вярвали, че ако пият някаква смес, в която има прах от мумии, ще живеят по-дълго. Тази търговия била толкова изгодна, че египтяните започнали да изнасят и труповете на не толкова отдавна починалите си сънародници. — Уолингтън се усмихна мрачно. — Дори и днес американските туристи харчат страшно много пари, за да подкупят пазачите на гробниците да ги пуснат да преспят една нощ в пирамидите. Вярват, че по този начин ще удължат живота си. Астрариумът е нещо подобно, уред, който може да контролира съдбата на човек, вероятно дори се е смятало, че може да го направи безсмъртен. Според древните египтяни такава идея не била лишена от смисъл.