Усетих определена промяна в отношението му към мен, държеше се студено и едва се опитваше да прикрие арогантността си. Започнах дори да подозирам, че до този момент бе крил истинската си същност зад фасадата на дружелюбен ексцентрик.
— И преди съм чувал да се говори за съществуването на подобен астрариум — продължи Уолингтън. — За някои от археолозите, не само за покойната ви съпруга, той се бе превърнал в нещо като Светия Граал.
Отиде до един от шкафовете, започна да рови из него и след малко извади факсимиле на някакъв документ.
— Това писмо, написано през 1799 година в Александрия, е било изпратено от Сонини де Манонкур до Наполеон. В него подробно се обяснява как въпреки че не е успял да открие „небесната кутия“ на Рамзес и Нектанебо, е открил част от изписана каменна плоча, която според него била от изключително значение за магията и религията. Както можете да видите тук, писмото е завещано на Британския музей от коптския египтолог и мистик Ахмос Хафре.
Стана ми ясно, че това е копие на същото писмо, което Изабела бе видяла преди много години в Гоа. Силно впечатлен от това, се опитах да разчета стария френски ръкопис, изписан с красиви букви, но Хю Уолингтън побърза да го прибере обратно в шкафа.
— Може ли да се вярва на Ахмос Хафре? — помъчих се въпросът ми да прозвучи колкото е възможно по-незаинтересовано.
— Репутацията му като египтолог е безукорна. Ще се въздържа да дам преценка за другите му вярвания. Но е безспорно доказано, че писмото е автентично.
— Как е попаднало в музея?
— Хафре ни завеща всичките си трудове и находки, някои от тях са доста ценни, други — не толкова. Интересното е, че е съобщил на музея точно кога могат да бъдат очаквани — замълча, за да придаде ефект на думите си и след малко продължи: — Разбирате ли, предсказал е собствената си смърт, точно до часа. Удивително!
Намръщих се, не само заради задоволството в гласа на Уолингтън, но и заради зловещата тема, по която говорехме.
Уолингтън си сложи бели памучни ръкавици и взе астрариума, за да го огледа от всички страни.
— Винаги ми е било интересно да разбера как са изработени тези фалшификати.
Гласът му ме стресна и ме върна обратно в действителността.
— Фалшификати ли?
— Да, съжалявам, но трябва да ви кажа, че това най-вероятно е фалшификат, изработен през седемнайсети век. Сигурно е бил създаден от някой алхимик като част от странната му колекция, с която е привличал клиенти. Всеки предмет, свързан с Нектанебо II, великият египетски фараон и магьосник, би предизвикал огромен интерес.
Впих поглед в него. Знаех, че ме лъже. Въпросът беше защо го прави.
— Уверявам ви, че присъствах, когато жена ми го извади от дъното на морето.
Беше ми трудно да прикрия гнева си от високомерното му държание. През стъклената преграда видях как другите музейни работници вдигнаха погледи към нас, когато чуха острия ми тон.
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам. Това съвсем не е евтин фалшификат. Освен това, както казах и преди, би било нелепо да се твърди, че артефакт от периода на фараоните може да бъде в такова добро състояние.
Започваше да ми говори все по-снизходително и това още повече ме убеди, че артефактът е истински. Значи и той искаше да се добере до астрариума. Но защо правеше този несполучлив опит да ме заблуди? Дали не си въобразяваше, че ако успее да ме убеди, че предметът няма никаква стойност, щях да му го оставя?
— Като геофизик мога да ви кажа, че такава добра консервация се среща рядко, но не е невъзможна — отвърнах аз. — Понякога наносите по морското дъно са толкова плътни, че кислородът не може да премине през тях. Струва ми се, че в началото механизмът е бил поставен в масло, за да се запази и така върху него се е образувал водонепропусклив слой.
— Господин Уорнок, вие се хващате като удавник за сламка — каза Уолингтън и се опита да се усмихне. — Разбирам душевното ви състояние в момента, като се има предвид обстоятелствата, при които е бил открит артефактът.