Нямаше и следа от предишното му чувство за хумор. Целта на приятелското му държание е била да ме накара да забравя предпазливостта си и да му се доверя. Сега в гласа му се долавяха остри агресивни нотки, а освен това цялото му тяло беше напрегнато, като че ли се подготвяше за бой. Застанах зад стола. В мен заработиха първичните инстинкти, жертвата се подготвяше за бягство, преди ловецът да я атакува.
— Е, щом това е най-обикновен фалшификат, тогава ще си го отнеса вкъщи.
Казах го с подчертано безразличие и се протегнах да взема астрариума. Неочаквано Уолингтън протегна ръка и ме стисна за китката. Измъкнах ръката си от неговата, но той се оказа изненадващо пъргав за човек с неговото телосложение.
— Всъщност, както ви предупредих и по-рано, трябва да се спази определена процедура дори и при фалшификатите.
Сега цялото поведение на Уолингтън се беше променило и войникът в него започна да прозира под фасадата на учения, без съмнение беше готов да упражни насилие върху мен. За момент се поддадох на страха и усетих как безпокойството ми нараства. Последва кратко сборичкване. След това той изведнъж пусна ръката ми и започна да ми говори приятелски:
— Вижте, това няма да отнеме много време. Бихте ли изчакали тук?
Усмихна ми се открито и дружелюбно. Седнах неохотно на стола. Може би започваше да ме обхваща параноя. Наблюдавах го през стъклената преграда, докато той влезе в съседния кабинет и се приближи към един от колегите си. Размениха няколко думи, след това погледнаха към мен. Погледите ни не се срещнаха, предположих, че стъклото пропускаше светлината така, че те не ме виждаха. Изглежда спореха за нещо. По-възрастният мъж се протегна към телефона, но Уолингтън сграбчи ръката му и не му позволи да вдигне слушалката.
При това движение ръкавът на ризата му се вдигна и се показа татуировката на ръката му. След това бързо дръпна ръката си и татуировката се скри от погледа ми. Макар и да не бях съвсем сигурен ми се стори, че разпознах татуировката на Ба, която много приличаше на тази на Изабела. Неочакваната прилика между двете татуировки ми подейства като гръм от ясно небе.
Чух затръшването на съседната врата и реших, че е време да действам. Прибрах астрариума в раница и излязох от кабинета. Движех се бързо, като се стараех да не привличам вниманието на околните.
Фоайето на музея беше пълно с туристи. Спрях до широкото мраморно стълбище. В другия край на залата забелязах един служител, който внимателно оглеждаше тълпата. Скрих се зад една колона. Точно в този момент вратите на асансьора се отвориха и от него излязоха петима охранители със сериозни изражения на лицата. Началникът им тихо им нареди нещо и те тръгнаха в различни посоки, като си пробиваха път през тълпата от туристи и посетители. Очевидно търсеха някого. Огледах се неспокойно наоколо. Видях близо до себе си млада жена в напреднала бременност и с малко дете на ръце, която се бореше с детската количка. Детето започна да пищи. Наведох глава, приближих се до нея и й предложих да й помогна. Без да изчакам отговора й, взех малкото момиченце, успокоих го, сложих го в количката и заедно с майка му се отправихме към изхода. Минах покрай пазачите, бутайки количката, като в същото време любезно разговарях с благодарната жена. Сигурно сме изглеждали като образец на младо, щастливо семейство. Никой не извърна глава, за да ни изгледа повторно. Но точно когато минавахме покрай информацията, чух някакъв телефон да звъни. Младото момиче зад бюрото вдигна телефона и извърна глава към мен. Събрах всичките си актьорски способности и се опитах да не й обръщам внимание. Бях само на метър от въртящата се врата, когато тя извика служителя на охраната при себе си. Мълчаливо оставих количката на майката и бързо излязох навън, като се стараех да изглеждам спокоен. Затичах се веднага щом напуснах сградата, махнах на едно такси и скочих в него.
Докато таксито завиваше зад ъгъла, видях как служителите от охраната излязоха на бегом от музея. Наведох глава и се сниших на седалката.
20
Същата нощ лежах в леглото, разкъсван между умората и страха, че ако заспя, отново ще сънувам кошмар, свързан с Изабела. Чувствах тялото си сковано от напрежение. Лежах с широко отворени очи и наблюдавах сенките по тавана. Не можех да се отпусна. Бях заключил здраво входната врата и дори я бях залостил с един шкаф, но веднага осъзнах, че това е твърде глупав опит да предотвратя вероятно нападение. Без съмнение, стига да искаше, Хю Уолингтън можеше да ме проследи до апартамента ми. Изведнъж до слуха ми достигна призрачен вой. Скочих ужасен, очаквайки да бъда споходен от някакво свръхестествено същество. Воят беше последван от ръмжене и силно мяукане — котки и котараци се гонеха по покривите. Изпитах огромно облекчение, присмях се над собствения си страх и хвърлих поглед към будилника. С изненада установих, че е пет сутринта. Станах от леглото и реших да предприема нещо, за да се разсея. Трябваше да разбера дали не мога да открия някоя следа сред бележките на Изабела, които бяха останали тук. Знаех колко задълбочени бяха изследванията й, надявах се, че може би някъде беше описала пътя, който астрариумът трябваше да измине. Не можех цял живот да го нося със себе си. Исках да се отърва от него колкото е възможно по-скоро. Протегнах се да взема една кутия с книжа, която се намираше на най-горния рафт, и в същия момент от по-долния изпадна една книга. Беше антология с английска поезия. Вдигнах я и видях надписа от вътрешната страна на корицата: На Изабела с цялата ми любов Енрико Силвио, Оксфорд, 1970 г.