Звънът на телефона ме стресна.
— Ало.
— Здрасти, Оливър. Гарет се обажда… просто ти звъня, както се разбрахме.
Гласът на брат ми издаваше, че е напълно изтощен, но изпитах облекчение, когато го чух.
— Как си? — попитах аз, като се опитах да скрия тревогата си. — Вкъщи ли си?
— Да. Как се прибра до „Уест Хампстед“?
— Без проблеми. Слушай ме внимателно, Гарет, забеляза ли нещо необичайно, някой да те следи или нещо подобно?
Отново се опитах да говоря спокойно и разумно, макар че започвах да се питам дали не ме обхваща параноя.
— Не, само обичайните хора. Защо, да не би да си наел частен детектив да ме следи? — пошегува се той.
Не ми стана смешно.
— Просто се пази, разбра ли?
— Да, хер командант.
— И се грижи за себе си.
Разбра, че имах предвид наркотиците.
— Обещах ти, че ще го направя.
Започна да ми говори сърдито и враждебно. Трябваше да се постарая отново да спечеля доверието му.
— По-късно днес ще си замина да видя татко. Да му предам ли нещо?
— Кажи му, че още не съм умрял. Дано да спре да ме следи и да ми натяква.
Последва изщракване и сигнал свободно. Гарет беше затворил телефона, но генетичната връзка между нас не беше прекъсната, потрепваше като леко подръпната струна.
Тази сутрин, когато напуснах кооперацията, минах по малката задна уличка и се отправих към спирката на метрото. Прецених, че ще ми е по-лесно да се отърва от преследвачите си, ако се скрия в тълпата на гара „Кингс Крос“ и взема влак на север. След като се слях с хората, които рано сутрин идваха на работа в Лондон, се качих на влака до селото, в което живееше баща ми. Астрариумът беше внимателно прибран в раницата ми.
Гарата беше точно такава, каквато я помнех, боядисаният надпис висеше над перона, а в двата му края имаше дървени кашпи с рози. Тази позната гледка веднага ми подейства благотворно. Забелязах и две нови придобивки. Точно до гишето за продажба на билети дискретно беше поставен автомат за продажба на шоколади, а до тоалетните имаше чисто нова телефонна кабина. Началникът на гарата, господин Уилкот, когото познавах откакто се помня, стоеше в края на перона. Беше висок, приведен мъж, който слабо накуцваше от раната, получена през Втората световна война. Историята за раняването му бяхме слушали неведнъж още когато бяхме ученици. Той наду свирката, за да даде знак на влака да отпътува, и след това, накуцвайки, се отправи към мен.
— Това ти ли си, Оливър?
— Същият, господин Уилкот.
— Съжалявам за жена ти, момче. Срещал съм я само веднъж, но си спомням, че беше прекрасно момиче.
Познатият глас ме върна назад към безгрижните времена и застиналия пейзаж на детството ми. Докато го слушах как ми говореше за най-различни незначителни неща със северняшкия си акцент, изведнъж осъзнах колко много ми е липсвал животът на село, където всеки те приема такъв какъвто си и не задава много въпроси.
— Татко ли ви каза? — попитах аз.
— Да, много беше разстроен, нали се сещаш? Ще се радва да те види. Дълго ли ще останеш?
— Боя се, че само една вечер.
— Как може така. Баща ти се чувства толкова самотен, откакто майка ти си отиде. Остани по-дълго, сигурно ще ти е приятно да видиш някои позабравени физиономии.
— Много би ми се искало, но нямам време.
— В такъв случай ще те изпратя утре. С влака в 10:45 ли си заминаваш?
— Точно така.
Слязох по стълбите и поех по улицата, бях преметнал раницата си през рамо. Имах намерението да стигна до къщата на баща ми, като прекося цялото село, както правех преди десетилетия, когато отивах и се връщах от училище. Но в този момент не ми се искаше да срещам когото и да било, затова реших да мина през полето и така да стигна направо до редицата от залепени една за друга къщи. В една от тях живееше баща ми, а и аз самият бях живял в нея до осемнайсетата си година, когато отидох да уча в университета. Майка ми беше починала преди пет години и сега ми мина през ума, че последния път, когато дойдох тук, беше за нейното погребение. Все още ми беше трудно да повярвам, че няма да я заваря да ме чака заедно с баща ми на входа на малката тухлена къща.
Поляната беше изпъстрена с жълтурчета и маргаритки, чиито нежни стебълца се превиваха от поривите на вятъра. Носеше се лек дъх на оборски тор и мокър торф. Когато бях дете, идвах тук, за да мечтая. Гледах небето и си представях, че всеки облак е магическо килимче, на което можех да се кача и да избягам към екзотични места, непознати пейзажи и нови лица. Спрях, поех дълбоко въздух, бях силно изкушен да легна на земята с надеждата, че ще върна времето назад и когато се изправя, отново ще бъда тийнейджър. Чист и невинен. Вместо това преметнах през рамо раницата с астрариума и продължих да вървя.