Семействата танцуваха на асфалта, едни танцуваха валс под звуците на цигулките, а други се поклащаха в ритъма на регето. Децата тичаха сред подпийналите възрастни, гонеха се и крещяха от възторг. В цялото това празненство имаше нещо прекрасно, въодушевяващо и езическо, което ме накара да забравя за неприятностите си от последните два месеца. Грабнах един сандвич и с танцова стъпка започнах да си пробивам път към входната врата на кооперацията ни, която беше неузнаваема от множеството знамена и балони, закачени по фасадата й. Точно в този момент Радж ме потупа по рамото.
— Оливър, един мъж те търси. Днес идва тук два пъти. Кажи ми, приятелю, да нямаш някакви неприятности?
Обърнах се и започнах трескаво да оглеждам тълпата. Никъде не се мяркаше Хю Уолингтън, но беше трудно да огледам хората над главите на танцуващите.
— Сега тук ли е? — попитах, опитвайки се да не се поддавам на паниката.
— Не го виждам в момента, но мисля, че е тук — отвърна Радж и ме изгледа с неприкрита тревога.
Не си направих труда да му обяснявам каквото и да било. Започнах да си пробивам път между веселящите се хора и се отправих към една пуста странична уличка.
Точно в този момент усетих, че някой ме дърпа за якето. Стенли стоеше пред мен и ме гледаше сериозно. След това сложи два пръста в устата си и изсвири пронизително. Опитах се да се откъсна от него, но детето не ме пускаше. В това време откъм другата страна на улицата дотича Алфред, следван от един слаб възрастен мъж, който приличаше на човек от някоя средиземноморска държава.
Стенли ме държеше здраво за ръката, присви очи и каза с обвинение в гласа:
— Този господин е италианец. Тебе търси. Сигурно защото знае, че си убил Изи.
И още по-силно стисна ръкава на якето ми. Клекнах, така че да мога да погледна осемгодишното момче право в очите.
— Стенли, Изабела загина в един трагичен инцидент… — започнах аз, но бях прекъснат, защото някой постави ръката си върху рамото ми.
— Господин Уорнок?
Непознатият мъж стоеше пред мен и малко несръчно протягаше ръка да се ръкуваме, за изненада на близнаците, които очевидно очакваха да бъда арестуван. Мъжът имаше масивна челюст и плътни устни. Предположих, че е към шейсетте, но кожата му имаше нездрав сивкав цвят, а когато го погледнах по-отблизо, забелязах, че лицето му е покрито с множество ситни бръчки, като че ли наскоро е преживял някаква голяма трагедия.
— Аз съм професор Енрико Силвио — представи се той със силен италиански акцент. — Бях преподавател на съпругата ви в „Лейди Маргарет Хол“ в Оксфорд.
Затворих плътно прозореца и звукът на барабаните и китарите, който идваше отвън, понамаля. Професор Силвио оглеждаше всекидневната, сякаш искаше да извлече от мебелите и снимките около нас информация за брака ни. Усети погледа ми и се извърна към мен.
— Много мило от ваша страна, че ме поканихте в апартамента си, господин Уорнок. Съжалявам, че ви стреснах.
— Аз ви потърсих пръв — отговорих предпазливо.
Бях решил да не допусна още веднъж грешката, която бях направил с Хю Уолингтън. Но лицето на професора ми се стори толкова честно и открито, а и той самият беше толкова слаб и немощен, че ми се стори безопасно да го поканя горе, за да си поговорим.
— И ето ме тук, при вас. — Широкото му лице светеше от удоволствие.
— Освен това, ако имахте намерение да ме нападнете или да ме ограбите, щяхте да сте го направили досега — добавих аз бързо.
— Да ви нападам ли? Че защо да ви нападам? Вероятно имате много врагове?
— Напоследък наистина е така — отговорих с горчивина в гласа. — Затова се опитах да избягам от вас. Съжалявам, ако съм ви обидил. Не знаех какви са намеренията ви. Аз работя в петролната индустрия. Светът на Изабела ми е твърде чужд и озадачаващ.
— Мога да си представя — въздъхна Силвио и отново си пролича колко немощен е всъщност. — Винаги съм се питал за какъв ли човек би се омъжила Изабела.
Отиде до една странична масичка и взе снимката й, поставена в рамка.
— Предполагах, че може да се омъжи за човек на изкуството или за някой с леви революционни идеи, но не и за бизнесмен. Сигурен съм, че търсеше мъж, последователен в идеите си — каза той и остави снимката на масата.
— Изглежда сте я познавали добре — отбелязах аз.