Стори ми се, че тази моя забележка го притесни. Започна неспокойно да се движи из стаята.
— Умирам, господин Уорнок — започна той, след което замълча за миг, а после продължи, все едно се изповядваше: — Една от положителните страни на това да се изправиш пред смъртта е, че започваш да осъзнаваш колко кратък е животът. Нямам време за любезности и заобикалки. На прага на смъртта съм и затова трябва да говоря директно.
— С Изабела сте имали връзка, така ли?
Беше просто предположение, затова се изненадах, че тази мисъл силно ме ядоса.
По бузата му бързо премина тик. За момент Силвио замълча, по погледа му разбрах, че е обзет от спомени.
— Да, имахме връзка, но това съвсем не беше обикновена любовна история. — Зарови глава в ръцете си, след това прокара пръсти през косата си, с обичайния жест на красив и суетен мъж. — Трябва да ви призная, че не се гордея с онова, което съм правил през този период от живота си. Бях амбициозен, но прекалено дълго време извличах дивиденти от оригиналността на дисертацията ми, която ме направи известен. Изабела, дори и на онази възраст, се отличаваше с нестандартното си мислене. Произходът й позволяваше да гледа на археологията от един нов и необичаен начин. За нея археологията беше жив предмет, тя просто беше в кръвта й. Дойде при мен и ми разказа историята на този необикновен уред, който искаше да бъде в основата на докторската й работа. Тя ми се довери, но аз я предадох. Но, вярвайте ми, въпреки това я обичах много.
Замълча отново, сякаш изчакваше да му дам разрешение да продължи. Махнах с ръка. Този жест на помирение трябваше да изрази чувство, каквото всъщност не изпитвах.
— Какво знаете за „уреда“ и за докторската работа над която работеше?
Погледнах го безизразно, не исках чрез погледа си да издам каквото и да е. Той обаче не се нуждаеше от окуражаване.
— Казах на Изабела, че тезата на дисертацията й звучи твърде неправдоподобно и че ако продължи да се занимава с нея, рискува колегите й да не я приемат сериозно. Искрено исках да я предпазя, но не бях напълно честен с нея — въздъхна той. — Доста години преди това аз самият бях попаднал на данни, които недвусмислено сочеха съществуването на астрариума. Докато провеждах проучванията си в Лувъра, попаднах на един малък каменен наос — това е нещо като кутия, в която се съхраняват свещени предмети. Той беше от времето на Тринайсетата династия и е бил открит в Хиераконполис. По него бяха изписани йероглифи, които все още никой не беше превел. При превода стана ясно, че това е молитва към Изида, в която се искаше богинята да благослови „небесната кутия“, която щеше да бъде дадена на Нектанебо II. Тази „небесна кутия“ можеше да предопредели съдбата на човек и да мести планини. Освен това в надписа върху наоса се споменаваше предсказанието на „небесната кутия“ относно деня на смъртта на Нектанебо. Нямаме представа какво е направил той в отговор на това предсказание, дали не се е опитал да унищожи астрариума? Или е използвал предсказанието така, че да извлече от него максимална полза за себе си? Според мен предметът, който Изабела търсеше, беше именно споменатата „небесна кутия“.
Поех дълбоко въздух, това беше още едно доказателство за силата на астрариума.
— Твърде възможно е — отговорих предпазливо, като се опитвах да прикрия чувствата си.
Исках да накарам Силвио да продължи да говори, без аз самият да разкрия прекалено много.
— В проучванията си Изабела бе достигнала до извода, че астрариумът често е бил наричан „небесна кутия“. Макар че не мога да разбера защо, тя твърдеше, че е от времето на Птолемеите, когато в действителност той е бил много по-древен.
— Може и да ви е казала така, но вярвайте ми, Изабела беше напълно наясно колко древен можеше да се окаже астрариумът. Точно по онова време започнаха да й се присънват първите кошмари.
Спомних си разказа на Сесилия как Изабела е била въвлечена в странните експерименти на Джовани.
— Вие знаехте ли за тези кошмари?
— Знаех и не мога да ви опиша колко много намразих дядо й, когото всъщност никога не съм познавал. Там е скрита някаква тъмна тайна.
Отпуснах се на стола, бях смазан от мисълта, че Изабела отново не ми се беше доверила и че чуждите хора знаеха за нея много повече от мен.
Професор Силвио въздъхна.
— Първо направих Изабела своя асистентка, а след това я прелъстих. В началото бях пресметнал всичко, но после за мой най-голям ужас се влюбих в нея. Казвам ви съвсем откровено, че това не влизаше в сметките ми…