Синята работна престилка, чиста и внимателно изгладена, без нито едно незаконно ръбче, подсказваше спретнат характер. Донякъде впечатлението се разваляше от износените, загубили всякаква първоначална форма пантофи. Е, пестелива е, би познал и допуснал дори не особено наблюдателен човек. И не е придирчива — краката й бяха боси, въпреки изкуствения хлад. Но това му позволи да забележи изпъкналите вени и да си представи болката, която понякога предизвикваха. И напуканите пети, и набръчканите ръце с грижливо отрязани нокти, и живите, но уморени очи красноречиво сочеха тенденция към достигане на предела на жизнена устойчивост и скорошно пенсиониране.
— Подпиши се на това място — посочи тя с пръст, след като разгърна дебела папка.
— И тук… и тук, също.
Станьо прочете заповедта:
Въз основа на член… от… и член… от… и т.н., той бе наказан с мъмрене за неправилна употреба на материалната част на Сградата, довела до умерени щети.
Кога успяха!!?
— Неприятно ли ти стана, момко?
— Трудно е да определя, лелче. Безспорно, гордост не изпитвам. Желанието да руша ме връхлетя внезапно и не успях да се преборя с него. Необходимо ми беше, а защо — сам не съм в състояние да определя. Но щом ми е било нужно, трябвало е да го извърша. Сторих го, признавам си чистосърдечно и се разкайвам. Да отричам е грехота. Заповедта е правилна. Така трябва.
— Има и по-лоши случаи от твоя — успокои го жената. — Преди месец Виралов изпотроши стъклата на пропуска и погна портиера да го бие. Добре, че онова проклето старче е достатъчно пъргаво и успя да избяга. Едва го усмириха. Отърва се леко — забележка с вписване в картона.
— Толкова малко?
— Толкова! Става въпрос за писани наказания. Но има и неписани — негласни и много по-действени.
— Какви са те? — Станимир усети тръпки по гърба.
— Например, този Виралов още не е открил работното си място, вече месец и нещо отгоре се скита из Сградата.
— Колко умно измислено. Мен очаква ли ме подобна участ?
— Трудно е да кажа „да“ или „не“. Тук в Сградата животът е вмъкнат в рамките на обширен правилник и същевременно всеки постъпва, както си реши, според съвестта.
— Ясно — каза Станимир, без да му е особено ясно.
— Ти си нов, нали?
— Днес е първият ми работен ден — отговори той с някаква гордост в гласа.
— Добре си започнал. Днес дават аванс. Намини край касата.
— Не знам къде се намира. Ще ме упътиш ли, лелче?
— С удоволствие. Много е лесно. Ти нали си от отдел „Структурно преобразуване“? Тръгваш направо по коридора. Като стигнеш фоайето, завиваш надясно и се спираш пред третата врата вляво. Там пише с големи черни букви: „КАСА“. Аз, впрочем, отивам натам. Ванчето е чудна жена. Каже ти няколко думи и, дори да ти е причерняло, олеква ти на душата.
Тръгнаха. Касата се оказа не толкова близо. Вървяха повече от час. Посока — точно обратната на току-що обяснената. По-голямата част от времето премина в срещи и разговори с познати на леля Мара — така я наричаха колежките й.
Накрая стигнаха.
— Почакай тук — нареди леля Мара. — Аз ще вляза първа. Щом на това екранче светне надпис „СВОБОДНО“, блъсни вратата. Тя ще се отвори. Тогава влизай смело.
Станимир кротко зачака. Няколко души се наредиха след него. Говореха си нещо, но той не им обръщаше внимание. И друг път бе изпитвал вълнение, но сега кой знае защо, беше много по-силно. Топлина изби малко под врата му и постепенно се спусна на вълни към кръста. Облегна се на стената, усети здравата опора с гърба си и се овладя.
… Надписът светна!
Блъсна вратата и прекрачи прага…
Бледа пелена забули очите му. Кратък мрак прекъсна мисълта му. Свести се сред неприятна бледа светлина. Озова се на някакво неугледно стълбище. Шум от бързи стъпки се приближаваше към него. Високи гласове обсъждаха нещо важно.
— Аз не съм съгласен — настояваше солиден бас. — Обясни на този високопоставен пън, че подобно решение неминуемо ще доведе до непредвидими последици.
— Той внимателно отбягва да изясни мотивите си. Намекна, че са замесени по-важни от нас лица. Изглежда добре разбира нелепостта, но се опитва да лавира.
— Така и предполагах. Защитаваш го! Такива безподобни безгръбначни подлизурковци трябва да се ритат с върха на обувката по задните части на опнатите им панталони…
Мъжете се показаха на горната площадка и се запътиха към Станимир. Басовият глас притежаваше едро зачервено от гняв лице. Челото му преминаваше без преход в обширна плешивина. Спътникът му се опираше на перилата с лявата си ръка и бързо ситнеше надолу по стъпалата. Презрителната му усмивка, която изкривяваше неприятно тънките устни, бе предназначена за целия външен свят.