— С удоволствие бих го забърсал сам.
Минаха край Станимир. Погледнаха го така, че все едно не съществува и…
— Направи го!
— Как? Ради би ли ни съдействал?
Те отвориха една врата и потънаха в появилия се отвор. Чу се силно хлопване.
Ехото изпълни затвореното пространство и след като изчезна някъде в безкрая, настана тишина.
Станимир се огледа. Стъпалата, учудващо за нова сграда, носеха следи от преминаването на множество крака. Мазилката по стените на много места се беше напукала и изпопадала. Влажни петна избиваха на повърхността. Миришеше на мухъл, умрели насекоми и машинно масло.
Светлината примигна: угасна и светна няколко пъти и се установи на по-тъмно ниво с неприятен жълтеникав оттенък. Той неволно погледна ръцете си и се ужаси от мъртвешкия им вид. За пръв път, откакто попадна в Сградата, изпита отчаяние. Досега приемаше всичко напълно спокойно; като човек, видял доста неща в живота си и запознат с не малко странни порядки, преодолял неочаквани трудности и изпитания, бе загубил отдавна юношеските си илюзии, а по-късно и зрелите си мечти. Сега единствено се надяваше на стабилна служба с добра заплата и в бъдеще — на висока пенсия, достатъчна за облекчаване на настъпващите старини. Но последните събития направо го разтърсиха. Отдавна не беше се чувствал така объркан и унизен. И ако досега приемаше случките като нещо естествено, нормално и дори желателно за всяко учреждение, то посещението на касата му се стори невероятно, обидно, връх на изтънченото издевателство. Възмути се, а нямаше на кого да излее гнева си.
Изрита перилата пред себе си и, докато стенеше от болка в глезена, звънтежът на стоманените пръчки се понесе нагоре и надолу, като преминаваше в различни тоналности на звуковия спектър.
Какво, всъщност, се беше случило?
Постара се да събере мислите си.
Бе минал през една врата, на която пишеше „КАСА“, и вместо в стая с бюро и огнеупорна стоманена каса се озова на запустяло стълбище.
Получил ли беше парите?
Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади портмонето и след кратко колебание погледна вътре. Десет чисто новички банкноти търпеливо очакваха да бъдат похарчени.
Но защо, по дяволите, другите хора от опашката, които бяха зад него, не излязоха през тази проклета врата?
Вход един — изходи много!??
Те изглежда добре познават правилата. Излизат на стълбището и веднага тръгват накъдето им трябва. Докато той сега трябва сам да се ориентира. Умори се непрекъснато да бъде съобразителен. Тежестта в главата му заплашваше да се превърне в нетърпима болка. Необходимо му беше да изпие едно кафе или да си почине. Така ще се освежи. Простичко желание, а колко бе трудно за осъществяване.
Защо нищо не помни? Какво се е случило в „КАСА“-та?
Седна на стълбището и подпря с ръце главата си. Постара се повече да не мисли за нищо. Релаксация. „Аз съм добре! Много добре! По-добре не мога да бъда! Протегни ляв крак. Протегни десен крак. Отпусни се. Отпусни се. Умората излита през върха на палеца. Излита… Излита…“
Светлината примигна отново няколко пъти и изгасна. Мракът беше направо непроницаем. Страхуваше се да мръдне.
Някъде далеч, в долните етажи, се чу шум. Нещо тежко удряше по стените и тътенът отекваше в ушите като бой на огромен каменен барабан.
Въздухът се раздвижи. Проехтя дълбоко вдишване. Загърмяха вентилатори. Вятърът разроши косите му и се опита да го събори.
Станимир се хвана с две ръце за перилата и така успя да се задържи на мястото си. После, борейки се със стихията, изпълзя на четири крака в най-близкия закътан ъгъл и горчиво заплака. Потекоха солени сълзи и вкусът им подсказа, че тук, в търбуха на Сградата, едва ли имаше по-самотен човек от него.
Всмукването свърши. Машината-вентилатор направи последни обороти, изхърка уморено и затихна като голям, добре нахранен звяр. Тишината изведнъж направи мрака още по-непрогледен и непоносим.
Шумът, който нахълта в ушите му и го накара да затрепери, беше налудничав. Нещо яко се разкъса, захърка, замря, после се затъркаля надолу по стълбите. Глухите удари приличаха на далечни гръмотевици, последвани от недоволно ръмжене, което изведнъж премина в глух яден рев.
Добре, че неизвестното същество се отдалечаваше.
Станьо седеше неподвижен, притиснал гръб към стената и не смееше дори да диша. Не се питаше какво е това. Погна го страх и в главата му не остана място за други чувства и мисли.
Звуците се спускаха в дълбините. Понякога се спираха, усилваха и като че ли се връщаха обратно. Но тенденцията беше към затихване. „Изглежда се спасих“, помисли Станьо, и в същия миг почти едновременно с възникването на тази надежда долови някакъв вик, на прага на слуховата чувствителност, вик, пронизителен и отчаян, който бързо замлъкна…