— Какво?
— Правилно чухте. Измъкнал решетките и връхлетял върху перките. Направил го, точно когато изсмукването на въздуха било спряло. И там се развъртял. На местопроизшествието открихме работния му инструмент — желязна водопроводна тръба. Беше я напъхал докрай в разпределителната кутия. Токът успял да го тресне, но се отървал само със зашеметяване. Избухнал пожар. Разните средства забълвали пяна. Представяте ли си картинката — облян от глава до пети. Твърди, и аз му вярвам напълно, че едва успял да изплува. Можел е направо да се удави. Вдигнали по тревога спасителната група. Сега висшето началство си блъска главата по кой параграф да бракува робота.
— Нека сам заплати щетите.
— Ти чуваш ли се! — възкликна възрастна жена. — Работила съм на много места и никой не е плащал потрошеното и разваленото, освен ако не е ачик или не са го взели на мерник. Такава е практиката.
— Затова има толкова…
Момчето не намери подходящи думи и се запъна. Другите весело се разсмяха. Да плащаш от собствения си джоб държавно имущество? Каква непростима глупост! Добре, че е млад — може с течение на годините да поумнее. Иначе скоро ще го уволнят. Това се четеше в развеселените очи, но никой нищо не каза — такива неща се подразбират, освен от хората с по-идеалистично мислене.
Редът им дойде.
Поръчаха си кафе: кой със сметана, кой с каймак, нес или турско, с лъжичка захар или с мляко и няколко чая: грузински, китайски или тибетски, в английска опаковка, затворен по специален начин в сложна апаратура зад тезгяха. Наредиха банички и милинки, тутманици и щрудели върху една табла.
— Мери, готово, идвай!
Младо момиче, подстригано съвсем късо, с вид по-скоро на момченце, отколкото на служителка в тежкарско заведение, се измъкна от една групичка край вратата и изприпка до лавката. Преброи чашките и закуските, свери общата сума по някакъв лист, заплати с едра банкнота и след като получи рестото, повдигна таблата и изчезна.
— Двойно кафе и печен сандвич със салам — поръча сладкодумният разказвач.
Преди да излезе от бюфета, Станьо го чу да казва:
— Направил го бил на желязна кайма. Откъде ли е имал толкова сили?
Станимир намери свободно място. Изсмука глътка кафе и усети как и последните остатъци мъгла в главата му лека-полека се разсейват. Вглъби се с себе си. Отпусна се и сякаш задряма. Край него хората се движеха, говореха си, обръщаха се с кратки въпроси към него, той им отговаряше, запомняше лицата им и все едно нищо не ставаше. Познатата до болка обстановка го омайваше и правеше невероятно щастлив. Нощните преживявания избледняха, натрупаните страхове потънаха дълбоко — подсъзнанието, опасенията се превърнаха в надежда. По-бързо да стигне до стаята си и да започне работа!
Забуча високоговорител. И той като всички останали механизми в Сградата беше безупречен. Гласът се чуваше без нито едно смущение, сякаш говорителката се намираше в лавката.
— Чета ви заповед на Директора, номер 25 от 27.16.2089 година. Напоследък зачестиха оставанията след работно време в района на помощните стълбища. Нарушителите смятат, че са извън обзора на Административното ръководство и си позволяват да пишат по стените нецензурни изрази, често по адрес на уважавани личности, да рисуват неприлични сцени, да замърсяват района и да унищожават държавно и обществено имущество. При отправяне на забележки се държат грубо с упълномощените да поддържат реда лица.
Затова наказвам… — последва дълъг списък на имена — … с мъмрене и отнемане съгласно член 865 от КД на възнаграждението за прослужено време за срок от един месец.
Забранявам на служителите от повереното ми учреждение да остават след работно време по помощните стълбища и помещения.
Задължавам Административния директор да организира проверяващи групи, които след последния звънец да преглеждат посочените места и да докладват заловените нарушители за наказание.
Следва подпис, който не се чете.
— Допълнение първо: Някои лица често се събират в този район с цел употребата на спиртни напитки или извършването на неморални действия. Категорично забранявам употребата на спиртни питиета в района на Сградата в работно или извънработно време. Заловените ще бъдат наказани според Правилника за вътрешния ред.
Хората бяха напуснали лавката. Станимир седеше почти сам в помещението. Един млад дръглест мъж си купуваше цигари, друг до вратата бавно дъвчеше баничка.
Най-после се чувстваше човек!
„Животът ми ще мине по подобни коридори, помисли си той, след като се озова във фоайето, такава ми е съдбата.“ Детските мечти са прекрасни, действителността — банална.