— С това нещо вие ще имате достъп до разрешените ви с допуск №1 места. Ако шефът ви забрави или почне да се ослушва, поискайте си го, без да проявявате колебание. В противен случай ще сте като с вързани ръце. Началниците са от този тип хора, които се стараят да не помнят елементарните неща.
— Искрено съм ви благодарен, че ми обяснихте толкова важни неща. Бих си позволил да ви попитам още за…
— После. Сега трябва да отидем в ей онази стая с червения номер. Там ще ви инструктират относно охраната на труда и ще трябва да подпишете декларация за спазване правилата на служебната тайна.
Очите на непознатия изведнъж потъмняха и станаха безизразни и уморени.
Направляван от неотстъпния и натрапчив поглед, Станимир се надигна от стола, прибра изцапаните пластмасови чашки в найлоновия чувал и с вътрешно доволство се запъти към стаята с червения номер, който напомняше на хората да бъдат предпазливи.
Хвана дръжката, отвори вратата и прекрачи прага…
За свое дълбоко учудване се озова на помощните стълби.
Измъчваше го непреодолима жажда за сън. Очите му така добре се затваряха, че едва долавяше тревожното премигване на лампите. Скоро ще изключат светлината.
Необходимо е да побърза. Спусна се тичешком по стълбите. Тропотът на десетки крака от само себе си се оформи в своеобразен маршов такт. Толкова бързаше, че едва не блъсна в гърба на един мъж пред него и по петите му, през спомагателната врата, нахълта в коридора.
Погледна часовника си и подсвирна.
Оказа се, че е изминал цял ден. Изглежда влизането в някоя врата пренася през времето! Как ли всъщност става? Някога може би ще научи.
Хората край него изобщо не си задаваха подобни въпроси — бързаха да закусят. Носеше се приятна миризма на кафе и препечен хляб. Станьо се насочи към барчето. Там ще успее да се освежи и да премисли днешния или по-скоро вчерашния разговор.
Нареди се на опашката и с учудване забеляза, че вече не му се спи и дори не изпитва някакъв глад. Въпреки това реши да изчака търпеливо реда си и да си вземе нещо за хапване и едно двойно кафе с пухкав каймак.
Наистина в очертаващия се порядък откриваше нещо неприятно. Все още не бе успял да разбере как да стигне до работното си място. Спомни си обяснението на непознатия и незабелязано за другите — защо ли трябва да знаят, че е нов и невежа — погледна заповедта, запомни №83465–1 и отново се замисли за устройството на тази проклета Сграда.
Обичаше ясните и обясними неща!
Когато се сблъскваше с нещо непонятно, предпочиташе да го опрости, да го сведе до друго, отдавна обяснено, и по този начин да се прояви, да се издигне над другите, които напълно в реда на обичайното, предпочитаха да не се вдълбочават и да си блъскат напразно главата. Резултата обикновено запазваше за себе си — защо да се набива на завистливи очи. И животът му беше ясен, определен и спокоен.
Кога ли е краят на седмицата?
Поиска да попита и отново се поколеба. Да изчака. Когато коридорите сменят лицето си, ще разбере, че е понеделник. Или, допълни след кратък размисъл, денят в който се поставя Новото начало. Нима е задължително този ден да бъде в понеделник? Сутринта влизаш в нова обстановка, запознаваш се с нея, през празниците се вдълбочаваш и привикваш…
Всъщност има ли празници?
Предпочете повече да не мисли.
Но не успя да си го наложи. Сети се за нещо и това го накара да изскочи от бюфета. Стълбите бяха на мястото си. Изтича в левия коридор, погледна номера на първата стая: –265834–3-, и реши, че трябва да слиза надолу.
По пътя му двама мъже слушаха внимателно висока суха жена с набръчкано лице, която говореше с авторитетен, нетърпящ възражение глас. Неволно се вслуша в думите:
— Трите папки да се предадат в планов отдел. Едната е за Мария, другата остава при нас, оригиналите в в Архива. Отвсякъде искате подписи.
— Бяхме се разбрали с Данчо за кратка обяснителна бележка.
— Написана ли е?
Станимир ги отмина, спусна се по стъпалата и след като пресече фоайето, което по нищо не се отличаваше от горното, хлътна в коридора. Погледна номера на първата стая и дори не намери сили да се учуди. Възприе го напълно спокойно. Слизайки надолу, той всъщност се беше изкачил нагоре. Намираше се пред –315295–3-.
Не знаеше да плаче или да се смее. Едва се сдържаше да не издаде някакви цвилещи полуживотински звуци, изразяващи дивия възторг на първобитен ловец след успешен лов. Но защо да го прави, като не бе хванал абсолютно нищо.
Върна се във фоайето и за по-лесно влезе първо в бюфета. Застана на опашката и докато чакаше, запремисля, какво да прави по-нататък.