Станьо огледа ясния свеж отпечатък на заветния печат и приближи до очите си пропуска, сякаш се опитваше да открие несъществуващ пропуск в оформлението, а всъщност — да поеме аромата на необикновеното мастило, останало в арсенала на делопроизводството от дълбините на миналите векове. Миришеше на ред, спокойствие и сигурност. Скъта документите в черното си куфарче, внимателно провери дали ключалките са добре затворени, огледа се с попиващия поглед на търсещ човек, който познава цената си; повече тук едва ли ще се появи, но може да се наложи да обяснява на близки и приятели, желаещи да постъпят на работа в най-солидното учреждение, да им осигури протекция, помощ и подкрепа, а те да му се отблагодарят с уважение и подчинение.
Щом стъпи на улицата, от деловата му твърдост и целенасоченост не остана и следа. Предстоеше му да прекара цял свободен ден и с удоволствието на вечно зает човек забеляза, че не знае как да го стори. Помисли си, че свободата също си има лоши черти. Отправи се към най-близката трамвайна спирка и потегли към центъра. Не забеляза, а дори и да беше забелязал, не би запомнил мъжа със спортния вид, който се качи в същия трамвай.
2.
Голямата сграда заемаше центъра на огромен площад. Мощни потоци коли не позволяваха на пешеходците да стигнат направо до широко отворените врати и трябваше да се спускат в неприветливи, пълни с отпадъци, а иначе на вид величествени подлези. Няколко мургави жени в сини престилки с подръчни средства лениво и безнадеждно се опитваха да ги почистят, но още повече се стараеха да продадат на черно електронни часовници, дъвки, батерийки и други дреболийки, липсващи от магазините, на малкото минувачи в ранните часове. Дълго се пазаряха и щом забележеха униформена фигура, се хващаха за метлите… докато заплахата не изчезнеше.
— Вие сте за „Корпус В“ — каза портиерът, след като внимателно се запозна с пропуска и придружаващите го документи. — Тръгвате по коридор №1 и спирате пред врата №5. На нея са изрисувани две длани; поставяте своите върху тях.
Вратата проскърца известно време, преди неохотно да се отвори. Станимир влезе вътре. Зад него се разнесе силно хлопване. Стана тъмно. Светна лампа. Блясъкът го удари право в очите. Инстинктивно притвори клепачи. В главата му нахлу неопределена тревога — помисли си, че е звяр, попаднал в клетка, — но побърза да я прогони.
— Пропуската, моля!
Лицето зад гишето не се виждаше — силует без подробности. Гласът издаваше стар и уморен човек. Станьо подаде книжата и усети леко треперене в краката, досадно и неприятно. Оня вътре сякаш усети слабостта му, протегна ръка и нетърпеливо зашава с пръсти — нежни и гъвкави, те изглеждаха идеално приспособени за канцеларска работа; свиха се и внимателно, със съзнание за изключителната важност на вършената работа, поеха пропуска.
— Име, презиме, фамилия!
Последва пълният списък на въпросите от попълнената вчера анкета и разпитваният се стараеше да отговаря кратко, ясно и колкото се може по-спокойно и без да се замисля — другото би предизвикало подозрение, но и не прибързваше особено — то би било още по-подозрително. Гласът му бе преднамерено еднообразен и монотонен. В подобни служби не бива да се проявява дори най-малък признак на живот — няма да ти повярват, че си искрен. Те и сега не вярваха, но поне не се съмняваха в сдържаната му лоялност.
— Къде сте бил на деветнайсети май миналата година, точно в седемнайсет и трийсет?
— По това време на деня обикновено се връщам от работа, предишната ми работа. Сигурно съм бил някъде около площад „Съединение“. Да! Точно така, там бях.
— Съвпада… Какво сте правили на девети срещу десети миналия месец?
— Прекарах вечерта вкъщи пред телевизора. Даваха мач от Европейската купа на шампионите. Четвърт финал и…
— Съвпада. Пили сте чашка руска водка и цяла бутилка бира „Загорка“. Познавате ли лицето Стоянка Михайлова?
— За пръв път чувам това име.
— Наричат я още Желязната пара.
— И под това име не ми е известна.
— На двайсет и шести януари сте минали край нейното жилище.
— Не зная къде живее.
— Нещо повече, тя е излязла на входа и вие сте се загледали в нея. Приближила се е до вас и е запитала за часа.
— Сега вече си спомням, имаше нещо такова. Красива жена, хей! Казах й часа, тя ми благодари и се отдалечи.
— Съвпада… Само че среща с подобна компрометирана неморална личност е винаги подозрителна, дори когато е случайна, защото показва липса на необходимия подход и нравствен усет.
— Веднага си тръгнах и повече не съм я виждал.