— Твоите хора се събират в зала V.
14.
Тези думи изрече млада жена с права сламена коса, симпатично насмешливо лице и пълничка фигура. Уж ги изрече напосоки, но Станьо разбра, че се отнасят за него.
— В колко часа? — пое той хвърлената ръкавица.
— След десетина минути започва семинарът.
Той срещна погледа й. Жената не отмести очи.
— Как се отива там?
— Много лесно: слизате на долния етаж, взимате асансьора за сто и петдесетия етаж, тръгвате наляво и след това гледате надписите на вратите вдясно.
— Благодаря ви за обясненията. — После се престраши: — Нещо трудно се оправям. Мога ли да ви помоля за една услуга? Сега аз ще ви почерпя с турско кафе, а вие ще ме придружите до тази зала.
Лицето й засия. Тя дори не се опита да скрие бликналата радост.
— С удоволствие ще помогна на новия ни колега — усмихна се мило тя. — Видях ви вчера в кафето. Държахте се като типичен новак: надменен и изпълнен със самочувствие. Погледнахте ме и сигурно веднага сте ме забравили. Тогава реших да изпитам съдбата си. Предположих, че може несъзнателно да сте пожелали отново да се срещнем. Пожелах си същото и се оказа вярно — срещнахме се!
Той примигна няколко пъти, опита да си я спомни, но като не успя, реши да не предизвиква съдбата. Нали си намери спътничка — какво по-хубаво от това в този отвратителен лабиринт.
— Какви ли не съвпадения има по света.
— Тук са режисирани и добре подготвени — увери го жената. — Аз се казвам Виктория. Казвай ми Вики.
— Станимир. Казвай ми Станьо. Хайде да си говорим на „ти“?
— Тъкмо щях да ти го предложа.
Засмяха се и тръгнаха.
Станимир внимателно наблюдаваше какво прави Вики и веднага забеляза, че тя постъпва обратно на дадените обяснения. Тръгнаха да се изкачват. По неясната логика на Сградата би трябвало да се озоват на долния етаж, но нямаше възможност да изтича до коридора и да види номера на първата стая. После съвсем се обърка. Влизаха във врати с шахматни фигури, качваха се на асансьори, завиваха в странични коридори, за чието съществуване не бе и подозирал, докато накрая се озоваха пред залата.
Чувстваше се невероятно объркан.
Вики го разбра и му каза:
— Така ти се струва. Има неща, които се проявяват само от външната си страна и за да ги разбереш напълно, трябва да проникнеш в дълбините им. Не се безпокой, скоро ще се научиш бързо да се ориентираш сам. Просто засега ти липсва достатъчно практика.
Тя го изгледа някак особено, а тънките й устни потреперваха леко — може би от скрито желание, или негласно предупреждение. Прииска му се да я целуне. Направи крачка напред, но Вики го усети, възприе и изживя порива му и преди да нарушат установения ред се обърна гърбом към спътника си и протегна ръка, сочейки залата:
— Влез през врата V–18.
— Благодаря ти за любезността. Бих искал да те попитам…
Няколко души ги наобиколиха и заговориха с Вики. Тя им отговаряше приветливо, но се възползва от един удобен миг, откъсна се от тях и тихо му прошепна:
— Пожелаеш ли да ме видиш отново, просто си помисли за мен. А сега довиждане.
Тя махна с ръка и се загуби в безкрайността на коридора…
Той пристъпи плахо към вратата. Очакваше отново да се озове на помощните неугледни стълбища, но за голяма негова изненада и приятно облекчение пред очите му се ширна огромна зала.
На първите редове в левия край се бяха събрали десетина души и весело си разменяха гръмки шеги. Може би нещо е сбъркал?
— Тук е, тук — подкани го възрастен мъж, след като си намести очилата на носа. — Седнете по-близо до катедрата. Вие се казвате Станимир, нали? Мисля, че вече всички сме налице. Можем да започваме. Наш скъп гост е уважаваният лектор от Централния институт Маринов. Той ще ни запознае с най-новите разработки в нашата област: „Структурни Административни Системи“, и по-специално с частта: „Приложение на теорията за катастрофите при резки изменения на САС“. Предстоят ни три часа напрегнат труд. Моля, господин Маринов, заповядайте.
В почивката към Станьо се приближи набит мъж и му протегна ръка.
— Аз съм Стоян — представи се той. — Ще работиш в моята стая… хм. Играеш ли морски шах?
— Предпочитам обикновен, но съм готов и на морски, щом трябва да си запълвам пълноценно работното време.
— Изглеждаш ми разбрано момче. Явно ще си допаднем… А-а, за малко щях да забравя. Шефът ми поръча да ти предам пропуска. Добре си излязъл на снимката, въпреки че в натура изглеждаш много по-свеж… Дай ми заповедта си за назначение.
Те си размениха документите.
Зелената пластинка се огъваше леко във всички посоки. Освен лика на притежателя, върху нея бе изписано името, секцията и работната стая.