Каква ли е целта?
Хайде, стига си разсъждавал!
Получи се пресищане. Но след час или два мозъкът му отново ще заработи пълноценно. Засега се лекуваше със скука. Но…
Поискай и ще го получиш!
Представи си Вики. Дано и тя да се сеща за него. Щеше да му е приятно да поприказва с новата си познайница. И после — време е да си създаде познанства: могат да прераснат във връзки и приятелства.
Сам ли си, бързо ще те смачкат.
15.
Пресметна посоката по новите формули и тръгна към фоайето. За съжаление лавката беше затворена, стълбите — изчезнали. Вместо тях се виждаха асансьори. Влезе в левия, който стоеше от дясната страна на коридора, затвори очи и напосоки натисна някакъв бутон. Не беше в състояние да си обясни, защо направи така, не се и опита: важното бе да се движи и да усеща движението — така живееше, а къде, беше без особено значение. И един миг да му откраднат, пак е невероятно много! Обхвана го ярост: „Губете своя живот, не си играйте с моя. Аз ще се боря! Аз ще си отмъстя!… За какво? Сам съм дошъл тук. Интересно, злобата ми е насочена към Сградата, а ненавиждам хората в Сградата! Дори Вики ми е противна. Поисках си я, без да я обичам. Искам да се забавлявам с нея, искам да я унижа и така да унижа Сградата.“
Успокои се и си възвърна рационалността. С омраза и злоба връзки не се правят. Още колко неща ще се наложи да узнае, за да успее да се приспособи.
Постара се да не гледа означенията. Влезе в един транслатор в „кабина 3“, последва друг в „кабина 2“, трети в „кабина 4“ и след това тръгна напосоки по открилия се пред него коридор.
Хората, които срещаше, не му обръщаха внимание, нито пък той на тях. Може би грешеше, защото ако беше по-внимателен, щеше да забележи една фигура, вървяща на известно разстояние след него.
Древният ловджийски инстинкт го отведе на подходящото място. Миризмата на кафе му подсказа, че наблизо се намира някакво заведение. Поразходи се известно време напред-назад. Видя как един човек изчезна направо в пода. Отиде на това място и повтори движенията му. Под краката си усети стълби, продължи смело в мрака и когато тъмнината отстъпи правата си, Станимир се озова в барчето на етажа.
Нисичките маси с удобни столчета и бледата топла светлина създаваха уютна обстановка. От приглушените високоговорители се носеше нежна успокояваща музика. Почти нямаше свободни места. Облаците гъст тютюнев дим подсказваха за упорита мисловна работа.
Станьо се нареди на опашката. Малко преди него беше Вики. Не посмя да й се обади, въпреки че веднага пожела. Предпочете търпеливо да изчака тя да си купи кафе и да тръгне към него. Надеждата му се оправда — забеляза го!
— Защо не ми се обади? — запита Вики.
— Не ми беше удобно — отговорът прозвуча някак неестествено дори за Станьо, но той изведнъж разбра, че казва истината. — Тук ли ще си пиеш кафето?
— Да.
— Мога ли да седна при теб?
— Естествено. Ние сме няколко души и с удоволствие ще станем с един повече.
След като си поръча, взе нещата си и тръгна към нея, видя, че е сама. Постави кафето и пакетчето фъстъци на масичката и се настани на стола.
— Къде са ти колегите?
— Запиляха се някъде — предпочете да не уточнява тя. — Познаваме се от една седмица. Грег е чудесен. Какви интересни истории разказва само. Томи е мълчаливец — рее поглед в тавана и все мълчи, мълчи… Соня обича да се облича хубаво. Цялата си заплата дава за дрехи. Тя предложи да отидат на горния етаж — там откриват специализирано магазинче. Теб интересува ли те? О-о! Там сега ще бъде ужасна блъсканица. Нали ще продават дефицит. Харесват ми и на мен, но не съм съгласна да ги придобивам с цената на изпомачкани ребра.
Замълчаха. Искаше толкова много неща да й каже, а не намираше подходящи думи.
Стана тягостно. Такива мигове настъпват незабелязано и трудно се преодоляват.
— Какво ли е времето вън? — опита се Станьо да разсее тъгата.
— Сградата е всичко и вън нея няма нищо! — отговори тихо и натъртено Вики. — Не споменавай думата „вън“ пред други хора.
— Опасно ли е?
— Не, просто е тъжно. Никой няма да те упрекне. Никой няма да ти каже лоша дума. Може дори да не забележат. Просто и ненужно. Ненужно…
— Когато идвах, току-що беше валял дъжд. Въздухът беше свеж и прозрачен. Градът — пречистен и бодър. Витоша блестеше със снежния си купол. Весело чуруликаха врабци. И аз бях наистина щастлив.