Той се усмихна горчиво и продължи:
— Не съм предполагал…
— Знаеш ли какво казват остроумните? — прекъсна го рязко Вики.
— Откъде да знам?
— Няма друг свят освен Сградата и Михайлов е нейният шеф!
Неволно го напуши смях.
— Откога си… — искаше да каже „вътре“, но успя да схване двусмислието и се поправи — на работа?
Неговият преследвач влезе в бара и тихомълком премина край тяхната маса, като едва не закачи Вики с лакът. Седна с гръб към тях на маса с двама свои познати и не проговори нито дума. Гледаше напрегнато пред себе си. Може би мислеше, може би слушаше идващите отдалеч думи.
— Това беше толкова отдавна — отговори Вики. — Забравила съм. Нека се наслаждаваме на настоящето.
— Ето къде си бил!
Наобиколиха ги трима души. Непознатите им лица го стреснаха. После Станимир позна сред тях Стоян.
— Сядайте — покани ги Станьо.
— Търсихме те — поясни Стоян, след като си даде поръчките на Христо. — Шефът има работа за теб. Тази калкулация трябва да се провери и да се занесе на главния счетоводител за подпис.
— Къде се намира счетоводството?
— На петия етаж, петнадесета стая. Не бързай да скачаш веднага. Падна ти се хубава работа. След малко ще бие звънецът.
Той и двамата му приятели изпиха светкавично по едно двойно кафе и побързаха да изчезнат.
— Май и ние ще трябва да тръгваме.
Вики стана, събра чашките, отиде до кошчето и с привичен нехаен жест разтвори пръсти; после се обърна и махна за довиждане с ръка. Изчака миг. На лицето й се изписа някакво скрито недоволство или огорчение — може би очакваше от него нещо друго; извърна се рязко и, без да го погледне повече, изчезна от барчето.
Така поне се стори на Станьо. Зает с тези мисли, той се отправи към счетоводството. Зад него нямаше никой. Коридорът, докъдето стигаше поглед, беше пуст и празен. Преследвачът остана да си допие спокойно питието: нямаше повече работа за днес.
Счетоводството се оказа на лесно място. Откри го много бързо. Предположи, че има и нещо друго: той бе пожелал да отиде там и Сградата го подпомагаше, като негласно му посочваше пътя.
Мисли ли четеше или… Документите! На тях са изписани номерата на стаите. Магнитният запис управлява различните преходи.
Колко било лесно! Долу мистиката!
Видя надписа „Счетоводство“ и отвори вратата.
Дори не се изненада. Очакваше нещо подобно. Служебното усърдие на Сградата му спести скитането по помощните стълби. Посрещаше новия ден направо в коридора. В ръката си държеше документа, който бе подписан, сега да тича право в деловодството за извеждане и печат.
Ранната сутрин го посрещна с оживен хаос. Сети се, че предстои смяна на стаите. Трябва да намери на всяка цена работното си място. Така по-лесно ще успее да се ориентира в започналия вече понеделник.
Деловодството. Отвори вратата…
… и се озова в коридор. Документите бяха изчезнали. Май най-сетне свърши някаква работа. Беше от най-баналните, но душата му се изпълни със задоволство. Започна да си намира място в системата. Погледна часовника си и… подсвирна от неприятна изненада. Наближаваше краят на работното време!
За някакъв си подпис бе употребил цял ден!?
Е, чак до възторг не бива да стига. И защо ли въобще трябва да се радва? Цяла седмица е в тази дупка и за пръв път се докосва до същината на нещата. Така ли разиграват всички новопостъпили?
Прогони мрачните мисли с изпитания метод — прехвърли се на друга тема.
Откакто получи допуск–1, вратите го отвеждаха в коридорите. Наистина се надяваше, че в деловодството ще се забави мъничко, а се оказа, че до края на работното време остават само десет минути. Прекарал бе целия ден в стаята. А какво всъщност беше правил там? Изпита досада и любопитство. Ако е вярна догадката му…
Светлината примигна.
Работният ден беше свършил.
Няколко души се мотаеха безцелно из коридора. Избра си един нисък и плешив мъж — реши да постъпва като него. Стараеше се да спазва известна дистанция, та да не предизвиква подозрение или, не дай Боже, скандал. В края на деня хората обикновено са изнервени, уморени и лесно избухват.
Завладя го нетърпение.
Плешивият рошльо (остатъкът от косата му стърчеше на всички възможни страни) трепна, когато чу звънеца, погледна часовника си, измърмори нещо като „Нима свърши!“ и се запъти към най-близката врата.
От чиста предпазливост Станьо реши да използва следващата врата. Отвори я и прекрачи прага…
16.
… Някой се беше погрижил за помощните стълби. Бележката „ПАЗИ БОЯТА“ се набиваше в очи. До нея на стената личаха безброй отпечатъци. По инстинкт и по стария обичай на неверниците повечето хора бяха проверили с пръст дали наистина лепне. Станьо аха да направи същото, протегна ръка, но в последния миг я извъртя така, че да погледне часовника си. До началото на работния ден оставаха десет минути.