— Първо прозата, после розата — присмя се Станьо. — Хубаво нещо са приказките, но ако са неподплатени с нещо по-материално, си остават голо гъделичкане на нервите.
Обясниха му посоката.
И както си седяха тихо и мирно на масата, изведнъж Станьо се оказа сам. Не усети кога онези двамата изчезнаха. Смътно си спомняше, че отдалечен в пространството и размазан във времето, Симеон измърмори няколко неясни думи и изпадна от полезрението му. Другият, Петър, се беше изнизал съвсем потайно. Замайването, така си го обясни по-късно, бе дошло от кафето, след взаимодействие с някои медицински препарати, с които организмът му беше все още пълен.
Съвзе се, налапа последния фъстък, изчисти добросъвестно масичката от разпилените чашки и чинийки, набута ги в препълненото с боклук кошче и напусна задименото помещение, преминавайки точно под надписа „ПУШЕНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!“.
Видя Вики. Много си беше мислил за това момиче, затова се отправи към нея. Тя се усмихна и зарадвана заговори:
— Научих за случилото се. Оздравя ли? Хванаха ли побойника? Колко е ужасно, че напоследък такива неща зачестиха. Не би ли искал да се поразходим малко?
— Къде? Толкова е скучно тук. Навсякъде коридори, коридори, врати, които те отвеждат в други коридори и… стълбища.
— Добре, ще те заведа на едно място, но не бива да казваш на никого.
Част втора
1.
Листовете започнаха да се сипят върху бюрото.
Ръката, която преди миг ги държеше, разтвори пръстите си и просто ги остави на милостта на гравитационното поле.
— Запозна ли се вече с тези донесения?
В кабинета, едно от особените места на Сградата, се намираха двама души. По-високият, който размахваше листовете, стоеше прав до бюрото си и гледаше замислен някъде през непроницаемия таван. Той беше винаги грижливо облечен и това създаваше у колегите му впечатление за учтива отчужденост. Другият гризеше лакомо сандвич със сварен кренвирш и през силните си очила с дебели старомодни рамки се беше вдълбочил в книга с шахматни етюди.
— Прочетох ги — отговори той, без да откъсва поглед от диаграмата. — Предлагам като втори вариант ход Dd5-f7. По този начин давам възможност на черния цар да стъпи на f5, след което може да се изгради матова мрежа.
— Мнението ти?
— Неясна ми е целта. Ние разиграваме някакъв психологичен етюд. Защо? Какво трябва да постигнем, а? Добре ще е да ми кажеш още нещо по въпроса.
— На мен също са ми неясни някои положения. Спомняш ли си, че преди седмица търсихме материали за така наречената „Лимфатична система“?
— Защо ли се казва така?
— Търсили са някаква аналогия с устройството на човешкото тяло. Допускам, че зад името се крие функционалната й същност, която засега е тайна за нас двамата.
Очилатият мъж остави книгата на масата и внимателно се заслуша.
— Направих запитване до външните ни колеги. Според тях „Лимфатичната система“ е служила за придвижване и живот извън въздействието на основните генератори. Впрочем, ела да ти покажа нещо.
Той докосна с длан канцеларската кантонерка. За около секунда не се случи нищо, след което стената безшумно се разтвори: показа се малък коридор и вита стълба, водеща нагоре.
— Вратата е настроена единствено на моето биополе. За нея, освен външните, знаем само ти и аз. Използваше я и Сидер Антонов.
— Тоя дето изчезна ли?
— Той не изчезна. Него го отзоваха.
— С други думи, уволниха го.
Петър Иванов — високият мъж с интелигентното лице и прозаичното име — не отговори нищо. Посочи с ръка към зиналата грозна паст и подкани:
— Да вървим, Митко.
Другият се казваше Димитър Димитров.
Стълбата ги отведе в кръгло помещение, отвсякъде обградено с големи прозорци. Беше изпълнено с лъчите на ярко слънце. Гледката отвисоко беше изумителна.
— Намираме се на единственото място в Сградата, откъдето може да се придобие представа за истинския й вид.
— Изненадан съм. Оттук тя изглежда много по-малка, отколкото си я представях.
— Останалото е въпрос на техника и супертехнологии. Да се качим на покрива. Отдавна не съм дишал чист атмосферен въздух.
Те се изкачиха на покрива. Посрещна ги студен за сезона вятър. Близостта на Витоша оказваше влияние. Отидоха до парапета и Митко погледна надолу. Зави му се свят и бързо се дръпна назад.
— Това място е прекрасно. Защо не заключим стаята и не излезем на покрива. Кой ще знае къде сме? Подреждаме шаха и изиграваме няколко партии. Ще бъде чудесно.
— Бихме го направили още сега, ако нямахме по-важна работа. На този покрив кацат вертолети. И това е единственото място, през което могат да проникнат външни хора, без да им е издаден пропуск. Само оттук човек може да излезе безпрепятствено извън Сградата. Сидер си тръгна по обяд. Отвори вратата и се заизкачва. Повече не го видях. Казаха ми само, че го бил взел хеликоптер. Напоследък се замислям за още една възможност: да е скочил от покрива. Нямам представа какво може да го е накарало да се самоубие. Доказателства ли? Вибрациите. При кацане на онази машина стъклата на кантонерката потреперват. Него ден не зазвъняха.