— Сигурна ли си?
— Понякога и в най-нелепите слухове има значителна доза истина.
— Ти кой номер допуск имаш?
— Три. И то без никакви изгледи за повишение.
— Защо?
— Най-традиционната причина — погледна го тя насмешливо. — Май не се сещаш? Добре, ще ти го кажа направо. Шефът иска да спи с мен. Но какво да правя, като не ми харесва, а? Ти ще ме посъветваш ли нещо?
Станимир вдигна неопределено рамене. Едва не отговори с натрапващото се: „Опитай!“, но като си представи, че е в чужди обятия, че някакви груби, кой знае защо подути от тлъстина ръце, я прегръщат и стискат силно, стана му неприятно и досадно.
— Най-малко аз мога да ти давам съвети.
Тя се усмихна, махна с ръка и си тръгна.
— Чао!
— Чао!
Той дълго гледа след нея с надежда и горчивина.
Все пак тръгна към фоайето.
Мъчеше го едно, а се замисли за друго. Каква всъщност е истината: съзнанието е разделено на няколко части, съществуващи самостоятелно, без да допускат преминаването на изживените събития една в друга? Та това е равносилно на наличието на няколко несвързани субекта в едно тяло, разделени според времето (денонощието). Такова допускане води до абсурд. Веднага си създаде пример: в коридора е бунтовник, в работните помещения — служител на спецотдела; сам себе си проследява и се арестува. Възможен вариант: в едното си съществуване помни всичко, в другото — само работата; така в интерес на работата бит и всекидневие се отстраняват хипнотически. А в бита помни всичко и се надсмива над ограничените си подличности… Може пък да е една личност, а да се управлява съня и съзнанието: прекъсва се и се възобновяват в изгодни за Системата мигове. Но тогава възниква съвсем различен въпрос: Защо? И отговорът е невероятно труден.
Размина се с някакъв човек. Инстинктивно се обърна. Другият направи същото. Беше неговият шеф. Нямаше как, спря се и учтиво го поздрави.
— Радвам се, че те виждам — гласът на шефа звучеше иронично. — Търся те от сутринта. Къде се губиш?
— Ходих да пия едно кафе — отговори стандартно Станимир. В този въпрос няма заплаха, по-скоро бе следствие от обичайната практика, при която едни карат други да работят, а те се противят, без да се съпротивляват явно.
— Така ме завъртя шайбата — заоплаква се шефът, — че дори не съм пил кафе днес. Слушай сега. Налага се да отидеш при Дончо Маринов. Познаваш ли го? Началник е на секция „Стандартни обекти“. В този плик е документът, който той трябва да прочете и да даде становище. Обеща ми да го направи за три дни. Помни, че след три дни ти трябва да го вземеш подписан и с готово становище. Друго — намери Кирил Георгиев, стая 513, и му предай, че съветът започва точно в петнадесет нула нула. Ти също трябва да присъстваш на този съвет. Ще се проведе в нашата стая.
— Добре. Така ще се запозная с тези хора.
Разделиха се. Станимир се запъти към Маринов, после се размисли, обърна се и се отправи към фоайето. Нареди се на опашката, изчака и успя да си купи купони в последния миг. Мъчеше го глад, а и желанието го тласкаше към стола.
Десетина души вече чакаха пред гишето…
Нахрани се, но Вики така и не се появи.
Тръгна да изпълнява задачите.
Застана пред вратата, бавно изчете номера и като се увери, че правилно е намерил необходимото му място, хвана дръжката и с нежелание влезе вътре…
3.
— Предполагам — разпери ръце Петър, — че ни канят. Нека се отзовем и в съответствие с добрия тон да преминем в следващия салон. Балът още не е започнал.
— Предпочитам да е без фойерверки. Панически се боя от силни и резки шумове, придружени от летящи и свистящи предмети, наричани простосмъртно куршуми.
Помещението приличаше на зала. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, цвят абанос. Падащата върху тях светлина от кристалния полилей им придаваше благороден оттенък. Таванът бе по канцеларски бял и простоват, и никак не подхождоше на останалата разкошна обстановка. В средата кръглата маса подканяше за съвещание.
— Моля, господа — прозвуча плътен глас, — заемете местата си.
Срещулежащата врата се отвори и пропусна да влязат трима души.
— Най-после се срещнахме — изрече средният, по-висок от другите двама, плешив, пълен, с гладко лице и добродушна усмивка. — Аз съм представител на Външните. Казвам се Боян Младенов. Работя в Секретната секция. Колеги сме. Само особеностите на учреждението, което имаме щастието да обслужваме, възпрепятстват по-честите ни лични контакти. Благодарение на… нека го наречем засега… произшествието с намерената ръка — звучи добре, нали? — имаме повод да се съберем на едно място. Личният контакт ускорява служебното сближаване. Запознайте се със сътрудниците ми… Адриян Мудров надзирава компютърните движения на сведения. Мони Платонов анализира стабилността на Сградата като съвкупност от човешки същества.