Настаниха се на масата.
— Длъжен съм да ви уведомя — изправи се Боян Младенов, — че ние петимата сме назначени за членове на следствена група с условно име „Ръка“. Аз ще ви бъда началник. В тези брошури, които ще ви бъдат раздадени срещу подпис, са вписани вашите права и задължения, както и субординацията по отношение на останалата Администрация. Според правилника за вътрешния ред, моля, в срок от три дни, ако имате някакви въпроси, да ги зададете писмено… А сега на работа. Искам подробности за операция „Белязан атом“ и какви са вашите съображения за възможната връзка на това дело с отрязаната ръка.
— Каква е гаранцията — запита Петър, — че тук не ни подслушват?
— Този генератор — посочи г-н Мудров апарата, приличащ на прахосмукачка — създава звуков и светлинен екран около масата, през който навън не прониква ни звук, ни образ. Ако застанете в някой ъгъл на залата, няма да ни забележите. Така че бъдете напълно спокойни.
Димитър безстрастно отбеляза, че в доклада си Петър премълча доста подробности.
Един външен сътрудник влезе в салона, премина безпрепятствено защитното поле, поздрави почтително шефа си, наведе се леко напред и му подаде листче хартия. Младенов го прочете, протегна ръка, помаха с показалец: ела тук; и зашепна нещо в послушното ухо. Изслушаха го внимателно.
— Ще бъде изпълнено, господине — сътрудникът бързо си отиде.
— Господа — изправи се Младенов, когато Петър привърши разказа си, — приятно ми бе да се запозная с една професионално и прецизно извършена работа. Трябва да поздравим колегите си от „Вътрешния отдел“ за положения труд. От името на Главното управление ви награждавам с персонална награда. От фонд „Секретен“ ще ви бъдат отпуснати по хиляда лева. Моля да се впише в протокола… Извънредни обстоятелства ме принуждават да ви напусна. Следственната група сигурно вече завършва огледа на мястото. Господин Димитров, вие поемате случая „Ръка“. А пред вас, господин Антонов, се разкрива ново поприще. Прочетете съобщението. Незабавно вземете мерки. Необходимо е да държите в пълна тайна хода на следствието, дори от най-близките си сътрудници. Искам да ми докладвате на всеки час… Доволен съм от хода на операция „Белязан атом“. Продължавайте работата в същата насока. Старайте се да бъдете колкото се може по-дискретни. Мисля, че ме разбирате достатъчно добре.
Шефът стана и нахлупи шапката си.
— Довиждане, момчета.
Групата се изниза по най-бързия начин. Минута по-късно се изтегли и следствената команда.
— Дори не ни даде възможност да му зададем поне един въпрос.
— Яд ли те е, Митко?
— В никакъв случай. Какво говедо! Писнало ми е от такива…
— Хайде да си вървим. Наближава краят на работното време. Ти някога оставал ли си извън Системата? А за другото засега не мога да ти кажа нищо. Мисля, че сам ще разбереш защо… А, щях да забравя. Използвай врата 512. Нали си я спомняш? Намира се в края на коридора.
Работното време завършваше с интересен ритуал. Звънеше звънец. Хората в коридорите спираха мълчаливи за няколко мига — според инструкциите си припомняха извършените дейности. Втори звънец. Предстоящите задачи. Трети звънец. Време е да се излиза. Онези, които се забавяха, започваха да изпитват все по-непреодолимо желание да преминат през вратата, докато накрая се предаваха.
Станимир прекрачи прага и остана силно изненадан. Намираше се на спомагателните стълби, следователно бе прекарал остатъка от работния ден в стаята, без да изпълни останалите задачи, възложени му от шефа. Интересно какво ли му бе попречило? Подобна невероятна мисъл не би му хрумнала на никое друго място по света, но тук, в Сградата, изглежда щеше да го спохожда често и — улавяше се в категоричност — едва ли някога ще успее да си отговори. И защо да си блъска главата, щом това се приема за естествено.
Изглежда си беше отпочинал добре, сутрешната мъгла в главата, която така често го спохождаше напоследък, не затваряше насила очите му. Доброто настроение е по-често функция на здравата физиология, отколкото на здрава психика; лекотата в краката създава повече приятни мигове, отколкото точните съждения. Наистина го бяха лишили от цял следобед — три часа и половина живот си беше отлетял. Сега дори не бе в състояние да предполага — пълноценен ли ще бъде или чисто и просто загубено време. Представи си Вики, вълнуващия допир на нейната гръд, дочу плавния й алтов, малко провлачен глас и съвсем изненадващо за себе си помисли: „Сградата направлява живота ни и може би е постъпила правилно.“