— По-добре затворени, отколкото изхвърлени навън като проскубани котета.
— Принудена съм да ти съобщя, че последните думи не успях да чуя. И те моля като добър приятел и разумен човек да не ги повтаряш. Поне не тук. Разбра ли ме?
— Пропуснах да схвана същността на мисълта ти, но като мъж се подчинявам на женските капризи. Често това е доста по-приятно, отколкото си го представяме.
— Мъжете винаги са с едномерно въображение — ухапа го Вики. — Стигнахме. Вляво — изкомандва тя.
Влязоха в транслатора.
Вики провери врата подир врата дали вътре няма друг човек — без значение от пол и възраст.
— Хващай — отново прозвучаха твърди нотки в гласа й. — Дърпай!
Кабина 5+ се измести, скърцайки, и разкри зад себе си неправилен отвор в стената. Двамата побързаха да влязат вътре и веднага придърпаха обратно кабината.
Стана тъмно. Светлината проникваше така оскъдно през недобре допряната кабина, че очите трябваше дълго да привикват. Вики се заслуша дали няма още някой в транслатора. Станьо усети засиленото й дишане, миризмата на лек парфюм и приятната топлина на тялото й. Ръцете му, без да го питат, здраво я прегърнаха. Тя потрепера, рязко се изви и устните им се намериха.
— Да вървим — прошепна тя, когато се освободи. — Внимавай, тук е пълно с най-разнообразни отпадъци: тухли, тръби, проводници и разни ръждясали железа. Ш-ш-шт!
В транслатора нахлуха няколко души. Високите им гласове се разбиваха в стената и достигаха до ушите на Станьо в някаква неясна гъгнеща форма. Затряскаха се врати. Стържене на търкащо се желязо подразни нервите. Глух тъп удар, втори, трети… Последва някаква ругатня и всичко затихна. Впрочем не. В помещението имаше човек. Стъпваше тихо и предпазливо като котка по време на лов. Присъствието му по-скоро се предполагаше, отколкото усещаше. Прекалено дълго се въртя около тяхната кабина, преди да напусне транслатора.
— Уф! — въздъхна облекчено Вики. — Отидоха си. — И се запромъква в тъмнината. — Ох, винаги се удрям в нещо — оплака се тя. — Казвам им аз на моите приятели да разчистим тази стая, а те все се съгласяват, но нищичко не правят. Няма светлина, оправдават се, сякаш това е по мъжки нормално. Едно фенерче не могат да намерят.
Тя напипа в тъмното дръжката на вратата пред себе си и съвсем леко я натисна. В пълната тишина скърцането им се стори като надуто до последен предел, гърмящо радио. Разкри се правоъгълен отвор, през който проникваше слаба светлина.
— Тук вече никой няма да ни чуе от транслатора — обяви високо Вики. — Можеш да бъдеш напълно спокоен. В безопасност сме. Ако срещнем някой, той ще бъде наш приятел. Те ни очакват.
Влязоха в невзрачно помещение с голи неуютни стени. Единствената мебелировка бяха пет разклатени стола, изпокъсан диван и разнебитена кухненска маса без половин крак, заместен успешно с избелели тухли. С тази мизерна обстановка контрастираше ярката светлина на разкошен еднолампов полилей.
— Това е нашето тайно гнезденце — с гордост обяви Вики.
— Скоро ще стане явно — иронично изрече някакъв мъж, който се надигна от дупката на дивана.
Изглеждаше млад и уморен. Косата му беше пораснала доста извън нормите на Сградата. Той протегна вяло ръка за поздрав. Усмихна се, но само с ъгълчетата на устата си.
— Приятно ми е да се запозная с вас — отвърна на поздрава Станьо и на свой ред протегна ръка. — Станимир.
— Иван. Аз нямам нищо против вас, Станимире. Разсъждавам от общи позиции. Не напразно древните са казвали — знае ли един човек, тайната си е тайна, знаят ли двама души, тайната се знае от цял свят. Сигурен съм, че ти няма да споделиш с никого, или ще го направиш с някой много близък приятел. Той — с друг, също така близък… или любима. В крайна сметка ще знае здравото общество на Сградата и покрай него безбройните нехранимайковци и подлизурковци, готови користно или безкористно, от любов към занаята, да изпратят съобщение, със или без подпис, до съответните органи.
— Престани, Джони — смъмри го една от двете жени. — Аз съм Ирен, това пък е Луси. Ради, Стефан, Мартин и Киро. Приемаме те с радост. Приятелят на наш приятел е наш приятел. Любимият на наша приятелка не е наш любим, но може да мине за приятел. Това, което е писано, ще стане, независимо дали желаем или не.
На масата се появиха две бутилки с ярки етикети и забранени питиета, които бяха незабавно разлети по пластмасовите чашки-еднодневки. За мезе — купчина фъстъци.
Разговорът течеше непринудено.
По едно време Станьо спомена за боя в лавката.
— Сигурно този Диборчев ще накара Жоро няколко пъти да мине през вратите.
— Че защо? — запита Ирен.