— За наказание. Какво по-страшно от това да ти вземат от живота?
— Така ли мислиш? — намеси се Иван.
— По себе си съдя.
— В това се състои грешката ти — категоричен бе Иван. — Важни са три неща: вина, наказание, изкупление. Вината на Жоро е ясна. Но съвсем не е ясно наказанието. Защо според вас толкова често се използват такива наказания като мъмрене, порицание, строго мъмрене и т.н.? В Системата всъщност няма истински наказания. За всяко провинение следва напомняне — ние бдим, не се разпускай. Виновният не бива наказван. А вината остава. Няма наказание, няма престъпление. Аз, ти, той, ние нищо не сме направили, а вътре в нас блика чувство за вина…
— Истинското наказание — продължи след малко Иван — всъщност е едно: изключване от Системата. И за нас е по-страшно от всичко друго, не толкова защото е ненадейно и извън регламента, а защото макар и безболезнено, ни изхвърля извън общността, чиито членове сме и от чиито блага така или иначе се ползваме. Готови сме да понесем всички унижения, но да останем вътре. Затова, когато грешим, се стараем да не грешим много. Сами себе си обуздаваме. Без вина си влязъл и се чувстваш виновен. Ето висшата философия на Администрацията. Пия за това невероятно достижение на Цивилизацията!
Пресуши на един дъх чашата си.
Станьо предпазливо навлажни устни.
— Време е — подсети Киро.
Хората един по един напуснаха гнезденцето си.
Хубаво е да се отпуснеш в приятна компания. След много дни безпросветно скитане из коридорите душата ти се освобождава от тревожния баласт на изтерзаните нерви. Но остава и някакво неудовлетворение. Искаш да научиш нещо повече за Сградата, а се сблъскваш с общи разсъждения и свободни разговори.
Измъкваха се по стълбата надолу, когато над тях или под тях се раздаде пронизителен шум. Приличаше на болезнен човешки вопъл. Но се долавяше определена метална нотка, подсказваща машинен произход. Стените се разтрепериха. Ситен прах се посипа от тавана. Симфонията завърши с тъп удар…
5.
… И да искаше, Димитър не би могъл да мине през друга врата. Началниците винаги намират подходяща възможност да внушат съответното си желание в съпротивляващ се мозък на подчинен. 512. Номер на врата в техният коридор. 400. Етажът, на който се намира техният коридор. По-нагоре е само таванът… Изпълни без служебно усърдие наставленията и се оказа на помощните стълби. В сектора нямаше хора — биоиндикаторът твърдо стоеше на нула.
Това го учуди и го накара да се замисли.
Остави се да го води интуицията. Вярваше не толкова в нейната сила, колкото на обстоятелството, че беше напълно неосведомен; следователно най-прогностичен. И, както обикновено постъпваше в подобни случаи, насочи се към най-близката врата. Влезе и веднага се озова пред кабинета си.
На масата намери едно донесение.
Вдигна листчето и го поднесе близо до очилата си. Така бе свикнал отдавна, така постъпваше и до ден-днешен. Уж вдълбочен в текста, а всъщност прикриваше лицето си, да не би случайно да издаде с някаква мимика чувствата си. „Примитивно“, обичаше да казва мислено, но често помагаше.
Извади книгата за входящи материали и старателно описа документа, даде му съответния номер, след което го постави в папката с надпис „Белязан атом“.
Според отдавна установения и канонизиран до последния детайл сутрешен ритуал, започна да си прави кафе. Погледнати отстрани, движенията му бяха най-обикновени, може би само овладени до автоматизъм, но ако някой би успял да проникне в душата му, с учудване би разбрал, че това е време на медитация, размисъл без мисли, само с емоции, подредени в умерена гама на доброволен песимизъм.
Горещата течност бе ливната в чашата.
Време бе за следващото удоволствие.
В предишните години, още в онези добри времена, когато не бе имал неблагоразумието да постъпи на работа в Сградата, седеше зад бюро и заедно със събуждането на мозъка си приемаше поредната порция писани на хартия новини.
Сега, лишен от щастието да разлиства шумолящите вестници, бе принуден и отдавна привикнал да ги замества със съзерцанието на почти непрестанно мълчащия телефон. След като изми чашката и прибра употребяваната апаратура за варене, се замисли какво да прави по-нататък. Размести няколко папки по бюрото, отвори вратичката вдясно и се зарови в хаоса, докато не измъкна от планината хартия лъскаво списание с блестяща външност. Заразглежда съсредоточено голите женски тела и вместо желание, потенциално лесно осъществимо, започна да разсъждава за служебни проблеми.
Всъщност обичаше този начин на живот. Сградата, с необичайната си организация и стриктното изтласкване на бита от съзнанието, му допадаше с простотата на взаимните отношения и подредеността на битието. Някога бе имал жена и деца — момче и момиче. Сещаше се за тях, изпращаше им полагащата се част от заплатата, по някой друг подарък и дори писма, но за него те бяха нещо далечно, неосезаемо и отдавна превърнало се в спомен. Външният свят не го привличаше с абсолютно нищо.